Веселин Златков
Ще излезе ли в крайна сметка Великобритания от Европейския съюз или не? А има ли всъщност значение? И има ли смисъл от самия Европейски съюз, след като половината от хората в един от стълбовете му очевидно не виждат ползата от съществуването му в сегашния му вид?
Това са само част от въпросите, които със сигурност се въртят в главата на всеки мислещ европеец в последните няколко дни. Ако атентатите в Париж и Брюксел накараха Стария континент да по-скоро да потъне в мъка, отколкото да изригне в гняв, то референдумът в Обединеното кралство нанесе на уж обединената Европа такъв удар, от който тя може да се свести само по чудо.
Не, въпросът наистина не е дали Великобритания ще напусне общността. Сериозният въпрос е в ефекта на Brexit, който обиколи европейските страни. Почти навсякъде националистите и популистите, основаващи политическите си кампании главно на страха на хората, подхранващи с лъжи предразсъдъците им, получиха знак, че е време отново да извадят знамената и да потърсят възможност да привлекат към съмнителните си каузи още объркани европейци.
А европейците наистина са объркани. Те не чуват ясни отговори от лидерите си, от лидерите на общността, които на практика няма как да реагират адекватно на случилото се. Ако вотът на британците бъде приложен на практика, то ЕС ще бъде жестоко отслабен. Ако пък въпреки решението за напускане, взето с референдум, политиците във Великобритания застанат на позицията за оставане, то излиза, че демокрацията в държавата, която се смята за един от нейните основни стълбове в днешно време, наистина е станала формална. И в двата случая става въпрос за жестока загуба, която ще причини хаос.
Всички тези мисли дори нямаше да ни се въртят в главите, ако референдумът беше завършил в полза на оставането, дори и със същата крехка разлика. Затова и самите британци се завтекоха да искат втори референдум, нещо като преиграване на мача. За съжаление, дори и да се стигне до такова развитие на ситуацията, поражението вече е нанесено.
Така става, когато си играеш с огън – мислиш си, че да се опариш или да запалиш нещо е по-трудно, смяташ, че и да се случи, ще успееш да загасиш пламъците навреме. Всички, които си играят със страха на хората от бъдещето, от неизбежните промени в света, са точно толкова наивни. И това са точно те – националистите и популистите.
Тази група политици карат избирателите си да вярват, че всички проблеми на избирателите им идват някъде отвън, и ако връзката бъде прекъсната, ако се обградиш със стени, те ще изчезнат. Или поне вече няма да са твой проблем.
Това, разбира се, е погрешно мислене. Но за съжаление, много хора го приемат, давайки воля на разочарованието си. Явно и във Великобритания, както и у нас, мнозина мислят, че не получават достатъчно от държавата си, забравяйки, че тя може да е силна единствено когато цялото общество работи в неин интерес. По същия начин стоят нещата и с т.нар. „семейство на страните членки в ЕС“ – благоденствието на съюза зависи единствено от съвместните действия. Явно уроците на историята вече са забравени и мнозина мислят, че пак е време човечеството отново да се дели по раси, произход, социален статус и богатство.
Вярно е, че ЕС така и не успя да заличи тези граници по естествен път, не успя да накара хората и дори държавите да се почувстват равнопоставени. Но дори крехкото и не особено справедливо равновесие е по-добро от липсата на баланс. Подмамени с идея за възвръщане на някакво минало превъзходство, британците рискуваха баланса и в крайна сметка попаднаха в собствения си капан – в Шотландия, в Северна Ирландия, в Гибралтар… За съжаление, националистите и популистите никога не мислят достатъчно за последствията от играта с огъня и за това, че тя може да е опасна и за самите тях.