Тошо Тошев е една от живите легенди на българската журналистика, дългогодишен главен редактор на „Труд“ в годините, когато това беше вестникът с най-голям тираж у нас, създател на в. „Преса“. След успеха на мемоарите му в три тома, наречени „Лъжата“, той се завръща при читателите и почитателите си с нова книга – романът „Политическа орда“. Ето какво каза той специално за „Народно дело Седмицата“ за новата си творба, която ще бъде представена официално на 15 юни в НДК. С Тошо Тошев разговаря Веселин Златков.
– Вашите мемоари „Лъжата“ предизвикаха доста полемики и вероятно са притеснили част от политиците ни. Очаквате ли новият Ви роман „Политическа орда“ да предизвика нови притеснения сред тях, след като те очевидно са в основата му?
– Трябва първо да уточня – това е художествена литература, не мемоари, каквито бяха трите тома „Лъжата“. Не знам кой се е притеснил и кой не, но хората, които прочетоха имената си в тях, нямаха възражения. Дали им е харесало или не – това си е тяхна работа, но поне публикувани, официални възражения нямаше. В този смисъл, аз като автор съм доволен, защото значи, че е нямало срещу какво да възразят. Няма как да знам дали романът „Политическа орда“, който сега излиза, ще бъде посрещнат от политиците със съгласие. Но както се казва – бъдещето е пред нас.
– Кой е по-добрият начин да се каже истината за прехода в България – чрез мемоари и свидетелства, които са малко или много документални, или чрез художествената литература?
– Е, не, не бих отговорил на този въпрос чрез противопоставяне, и двата начина са добри. Мемоари обаче може да напише само човек, който е изживял лично събитията и има да разкаже непосредствените си впечатления, а също прави собствени, изцяло негови обобщения. Последните може и да не се харесат, но иначе истината си е истина. А написването на роман е работа на писателите, които може и да нямат непосредствени впечатления от събитията, както правят авторите на историческите романи. Аз в този смисъл съм облагодетелстван, защото съм видял епохата, която описвам и съм я понесъл на гърба си като всички, които живеем в тази държава в последните 27 години.
Мога да кажа едно – от заглавието „Политическа орда“ ми хрумна и самия роман. Като дългогодишен (всъщност – дори прекалено дългогодишен) журналист, от работата ми и от всичко, което съм прочел, дълго се старах да си отговоря на въпроса точно какво не ми харесва. И изведнъж ми просветна, че това е понятието „политически елит“. То се среща и във вашия сайт като израз, описващ политическата класа, без значение дали е използвано от авторите или като цитат. Изведнъж открих, че това понятие не е вярно. И съм убеден, че много хора споделят същото мнение, че няма такова нещо като „елит“ в политиката ни. Голямата част от тези, които са на политическата ни сцена, не са елит. И тук моля да бъда разбран точно – не става въпрос дали те са глупаци, неинтелигентни, дали са необразовани или не са били добри професионалисти в сферата, в която са работили. Те не са елит като политици, иначе нямаше държавата да бъде на това срамно дередже.
България е „шампион“ в ЕС по всички социални дисциплини – най-висока смъртност на населението, най-висока смъртност по пътищата, най-голяма бедност – това е един вид социална смъртност. Не бих казал, че сме най-глупавите, в никакъв случай, но безспорно сме държавата, която държи първо място във всички тези мрачни класации, независимо дали са правени от нашата или от европейската статистика. А именно това определя висотата на българския политически актьор. И защо да наричаме тези хора елит, след като действат като една орда?
– В това определение, „политическа орда“, има и положителен момент, ако позволите този коментар. От историята знаем, че ордите се появяват, минават, разграбват всичко, но в крайна сметка по естествен път се разпадат, изчезват… Вижда ли се вече разпадът на българската политическа орда?
– Ако тръгнем по историческите пътеки на миналото, можем да стигнем и до ордата на Аспарух. Той завладява тази територия, която после нарича България, със своята орда. Моята орда, за която говоря в романа си, идва пак по тези същите земи, но не за територия, а за да граби злато, да напълни съдържанието на своя живот със златни знаци, така да се каже. Това е „малката“ разлика. В нашата най-нова история политическата орда сменя състава си, ако не на всеки четири-пет години, то твърде често. Вижте водачите й, няма да ги назовавам, аз не съм ги назовал по име и в романа си. Там те са художествени герои, както и главният герой, който е журналист, но с това свършва приликата с мен, която някои откриват. Това, което искам да кажа, е, че от „гръмването“ на демокрацията минахме през различни владетели на същата орда.
– Сменят се водачите, но характерът й се запазва, така ли?
– Който прочете книгата, ще разбере. Ще разбере поне според мен какъв е отговорът.
– В романа има и любовна линия. Какво е мястото на тези отношения в ордата?
– Мястото на любовта е съществено, защото ордата шества по земите, населени с нормални хора. А нормалните хора се обичат. Животът тръгва от любовта, затова в моя роман има любов, има секс, като във всички нормални общества и като при всички нормални хора. Всъщност хората живеят, за да се обичат.
– Има ли шанс любовта, добротата на нормалните хора, изобщо всички тези естествени чувства, да променят характера на върхушката?
– Е, това е надеждата. Естествено, че има шанс. Но водачите на ордата не се дават! И въпреки това и в романа ми любовта надделява.
– Не е ли твърде рисковано да напишете роман, при положение, че хората ви познават като една от живите легенди на българската журналистика, която е съвсем различно поприще от литературата?
– Рисковано е. Но тук трябва да направя едно признание, това не е първият ми роман, имам и други подобни грехове в биографията си. Някак си съм се измъквал досега жив и невредим. Но цял живот съм се усещал журналист, нямам амбицията да се омешам в гилдията на Антон Дончев, на Любомир Левчев, на Стефан Цанев, тези мои безсмъртни приятели и големи писатели и поети. Но като човек, който винаги е работил с думи, които да подрежда в изречения и да изразява мисли, си позволих този опит, пък да видим докъде ще ме доведе.
– Притеснява ли Ви конкуренцията на многото млади български романисти?
– Не, защо да ме притеснява? В тази работа няма млади и стари, има такива, които могат и такива, които не могат. Има и широка графомания.
– Ще научат ли нещо повече читателите за медиите в България от романа „Политическа орда“?
– О, в моя роман медиите в са поставени в подчинено положение, те са потиснати и бих казал тежко, тежко ранени. Сериозните медии в България, това съм го усещал и в моята работа, не се харесват на управляващите. При това които и да са те, не само сегашните управляващи. Но ето, към края на разговора ни мога да ви кажа нещо по-оптимистично. Това няма да продължи вечно! Защото цивилизацията не е измислила по-добър начин за обмен на информацията от журналистиката. Въпреки, а защо не и благодарение на интернет, журналистиката ще възстанови своите разклатени основи в България. Друг въпрос е кога ще и как ще стане това.
Булфото