Треньорката по художествена гимнастика е преборила ужасната болест, след като 29 години е ходила на прегледи
Ракът на гърдата не е страшен, ако се диагностицира навреме, има шанс не само за живот, има шанс за пълноценен живот
„Народно дело Седмицата” ви представя историята на Таня Райкова. Една българка със силен характер, несломим дух и воля, която не се оставя да бъде пречупена, след като вижда смъртта в очите и ледената й прегръдка.
Тя е треньор по художествена гимнастика, но най-голямата й победа не е на състезателния килим, а в живота. Таня има лошата участ да се разболее от рак, а после и късмета да се справят с най-коварната болест в наше време. При нея обаче съдбата е безмилостна, тъй като по време на операцията губи най-близкия си човек – своя съпруг.
Таня обаче няма право да се предава. Има син и дъщеря, и трима прекрасни внуци. След като терапията й дава резултат й ракът е преборен, тя продължава да се бори с болката по непрежалимия мъж и е отдадена изцяло на любимите си хора.
Осем месеца след най-лошите мигове в живота, Таня Райкова се връща към професионалната си любов. Тя приема офертата да поеме ансамбъла на Филипините и заминава за Манила.
–
„На 18 август 2016 година ме дигностицираха с рак на гърдата. Четири дни по-късно се подложих на операция, но в този ден смъртта ми отне най-близкия човек. Моят съпруг, с когото деляхме добро и лошо, радост и тревоги точно 30 години и 19 дни, бе починал внезапно. На 22 август се събудих след операцията, без да знам, че същата нощ той е поел към светлината. Първата ми мисъл беше, че трябва да съхраня енергията си, която ще ми трябва. И се опитвах да успокоя дъщеря си и да я уверя, че няма да се дам”, връща се назад във времето пред „Народно дело Седмицата” Таня.
След преживения ужас пред нея има нови цели и нови задачи – да победи себе си, страховете, отчаянието, самосъжалението, болката.
„Затова се чувствам победител. Не заради победата над болестта, а заради тази над самата себе си. През тези осем месеца научих, че имам избор, че мога да избера живота пред смъртта. Че мога да избера здравето пред болестта. Че никога не оставаш сам. И спасение дебне отвсякъде. Че е по-лесно, отколкото си мислех и си го представях. Че жените с диагноза рак на гърдата не са обречени. Че може да се живее пълноценно и след това. Че се живее пълноценно и по време на терапията. Че жените с рак на гърдата са красиви и без коса, вежди и мигли. Че любовта не свършва след смъртта. Че не е задължително да те боли. Че имам сили, вяра, надежда и мечти. Че мога”, признава Таня.
Тя е благодарна на Филипинската гимнастическа асоциация, на треньори и гимнастички, на нейното българско и филипинско семейство за подкрепата и доверието. Благодари също на приятелите си за обичта, на лекарите от МБАЛ „Надежда“ и МБАЛ “Доверие“ в София и разбира се, на БОГ!
„Най-хубавото нещо в живота ми са моите деца и техните деца, моите чудесни внуци”, допълва Таня.
В дните, в които тя се бори за живота си, внуците й Илиана, Калоян и Константин лекуват раните й със своите прекрасни детски усмивки, бебешко бърборене и детски игри, приказки и песни.
„Децата ми изживяха най-страшния кошмар, който може да им поднесе съдбата. Те загубиха баща си в деня, в който им съобщиха, че майка им има рак на гърдата. Това са най-смелите и най-силните деца на света. Гордея се с тях, с тяхната всеотдайност, обич и човеколюбие. Те са моите герои. Щастлива съм да бъда тяхна майка”, казва още Таня.
Всъщност нейният шанс за живот не е късмет и случайност.
29 години – в периода 1988/2016, тя ежегодно се изследва и посещава мамолог.
„В моята женска професия няма значение колко купи и медали са спечелили състезателките ми. Ако знам, че само една от тях може да бъде спасена, защото е чула съвета ми да се преглежда ежегодно, всичко това има смисъл да бъде разказано на хората. Всеки ден десет човека чуват страшната диагноза рак. Една от осем жени чуват диагнозата рак на гърдата. Не е страшно, ако се диагностицира навреме. Има шанс не само за живот, има шанс за пълноценен живот с тази диагноза. Моята мисия не е да създавам шампионки и медалистки, а да възпитавам пълноценни, смели, силни и добри хора”, разкрива призванието си Таня Райкова.
Ето как тя продължи изповедта си:
„Аз съм възхитена от десетките приятели, колеги, познати и мои бивши състезателки от целия свят, които ме подкрепят ежедневно. Благодаря им както мога и намирам за добре.
Но ако имаше нещо, от което се страхувах през тези осем месеца, това е тази история да си остане лична драма. И от тази история да няма поука. Аз исках тази диагноза да бъде чута от някое от моите момичета, приятелки и колежки, за да не са пропуснали момента да се прегледат и да е станало късно”, откровена е Таня.
Последната се е страхувала, че благодарение на масовата психоза всички мислят колко е страшно и ужасно. „Битката с рака…“
„Това при мен не е било така. Това не е така не само за мен. Срещнах много жени през тези 4 месеца терапия. И повярвай ми, никой не повръщаше по коридорите, никой не умираше по стаите. Научих се да различавам жените с перуките на улиците. Те се движеха, ходеха, пазаруваха, работеха като всички останали. Страхувам се, че въпреки цялата съпричастност, която получавам, има хора които дискриминират онкологично болните. Аз нямам рак. Аз имах и докторите го махнаха. Аз правя всичко, което съм правила и преди. Поставях съчетания на състезателки в Гърция между първата и втората химиотерапия.
Аз искам те да знаят, че не е страшно и че не стресирам състезателки с външния си вид или с моето „състояние“. Че хората, подложени на терапия, могат да си вършат и задълженията и не изглеждат като живите мъртви.
Познавах темата. През всичките години, в които посещавах профилактични прегледи, съм прочела много по въпроса. През тези 8 месеца спрях да чета и да се интересувам. Доверих се на лекарите си и следвах стъпките, които ми казваха. Нито повече, нито по-малко. Никой никъде не ми беше казал, нито написал, че не е толкова страшно. Никъде не бях прочела, че може да не боли. Че най-страшното нещо е да ти падне косата, която после отново ще порасне. Поне при мен беше така. Искам хората да знаят, че не е страшно и че не боли повече от всяка друга система или кръвна проба. Че гаденето и повръщането ми напомниха моята лека бременност, краткотрайно неразположение, по-леко от хранително отравяне и грип. Смъртта е част от живота. Болестта – също.”