Веселин Златков
Страх, шок, параноя, несигурност и разколебаване дори на тези, които бяха най-уверени, че Европа е на правилната позиция в битката с тероризма. Това се усеща около седмица след атентатите в Брюксел, столица на Белгия, но и на Европейската общност. Разбира се, има и болка, и тъга за жертвите, и съчувствие, и сълзи… Има и гняв, ярост, злоба. Според някои именно желанието за мъст (или за справедливост?) е най-нормалната, най-искрената реакция сред поредния ужас, който Европа преживява в близките месеци.
ЕС не прави нищо съществено, за да спре заплахата от тероризма, прилаганите мерки за сигурност са слаби, границите на съюза трябва да се заздравят и да станат непробиваеми като крепост – така звучат най-силните гласове, които се чуват в България след затихването на ехото от взривовете. Логично е, ние самите сме граница на Европа, при това най-близката до вечно горещата точка на сблъсъка на цивилизациите. Започва ли Европа да прилича на Близкия изток, ще се окажем ли в ситуация, в която бомбените атентати се повтарят ако не всяка седмица, то всеки месец, а страхът от тях става част от всекидневието ни? Този въпрос измъчва мнозина българи, без значение от възрастта, пола или образованието им. Страхът от бъдещето поразява всекиго, защото за него има и съвсем лични причини. Най-малкото защото в Брюксел живеят и българи.
Всички сме европейци, всички сме в опасност
Повечето хора, все още останали по някаква причина в страната ни, имат роднини, приятели, по-далечни или по-близки познати из цяла Европа. Никой не знае къде ще е следващият удар – в Англия, в Германия, в Испания или във Франция, в Италия? Никой не знае дали следващото лишено от разум камикадзе няма да отнесе живота и на наши сънародници, нашите сестри, братя, синове и дъщери. И нали тези хора заминаха там, защото животът извън България има повече смисъл, повече перспектива? Чия ще е вината, ако този живот бъде отнет за секунди – само на терористите или и на Европа, която не успява да опази живота на гражданите си, които иначе толкова великодушно е поканила и примамила?
Такива мисли се въртят в главите на мнозина българи. Хора, които в никакъв случай не мога да нарека страхливи, признаха, че са се отказали да пътуват в чужбина. Претегляйки от една страна шанса да им се случи нещо ужасно и желанието да видят места в Европа, които са мечтали да посетят или към които искат да се върнат отново, те избират това, което им се струва по-сигурно за момента – да си стоят тук.
И какво излиза от това? Че мечтата за Европа наистина е наранена? Че терористите в крайна сметка са победили, заставяйки ни в действителност да нагаждаме живота си спрямо тяхната жестока и кървава игра?
Вероятно ще минат месеци, преди да можем да помислим по тези теми разумно, не под влиянието на страховете си. Сигурен съм, че без намесата на фактора ужас в нашето съзнание бързо ще прозрем, че Европа не може да бъде затрита нито като територия, нито като идея толкова лесно. В момента обаче това е невъзможно. По-лошото е, че докато разумът ни се възстановява от шока, има твърде много безскрупулни хора, решили да трупат дивиденти от трагедията.
Семената на бъдещия ужас
Не само радикалните ислямисти, но на практика всички крайни и до голяма степен неприемливи идеологии живеят от терора. Колкото повече жертви взема „Ислямска държава“, толкова по-голяма тежест получават крайните националисти и откровените расисти в Европа. Фашизмът най-лесно вирее в условия на страх от външен враг, който се крие в собственото ни общество. Под благовидни форми гласът на тази идеология говори за защита, за доброволни отряди, кара хората да търсят заплахата навсякъде, подронва авторитета на легитимната и демократично избрана власт като твърде слаба, мекушава, нерешителна. Паралелите в мисленето и говоренето на някои патриоти, или ако щете „европатриоти“, с думите на фашистките вождове, разпалили най-жестоката война през миналия век, са доста поразителни. И точно сега е моментът да ги чуем. Защото именно като европейци, пренесли спомена за всички ужасни катаклизми на историята чрез родовата си памет и гените си, ние най-добре знаем, че повече оръжия, повече бодлива тел и повече агресия не дават по-добри отговори. Напротив, те винаги водят до повече насилие.