Пламена Недялкова
Март 2017, някъде в Германия. Типичен немски супермаркет: педантично подреден, изрядно чист, с клиенти, механично движещи пазарските колички в идеално права линия. Изобилие от стоки – традиционни и екзотични, нисък, среден и висок клас качество (със съответната цена) и думичката „био“ на всяка втора опаковка. Разградими торбички, автомат за връщане на пластмасови бутилки, аромат на почистващ препарат, на професионализъм и ред.
Любопитен формален детайл, макар и също толкова типичен за динамичната немска обстановка, е фигурата на немския пенсионер. Симпатична германка с дискретно червило на устните, вероятно на ръба на деветдесетте и видимо трудноподвижна, маневрираща измежду витрините с помощта на проходилка, стига до касата и с грациозно усилие поставя на лентата покупките си. А сред тях – био домати, екстра върджин зехтин, пакет киноа и пълнозърнест хляб. Плавно посяга към марковото си портмоне и вади лъскава кредитна карта, за въвеждането на чийто ПИН код старателно подготвя бутиковите си очила, и с която плаща екологично чистата си покупка.
За човек, неизраснал в Германия и непривикнал към подобно изглеждащи персонажи, гледката си е направо зрелище, а само по себе си подобно описание предизвиква учудване, светкавично тъжно сравнение с това, което си свикнал да виждаш в мъничката си България, и заключението: „Ами така са на Запад“.
Март 2017, някъде в България. От кристалночистото немско летище нискотарифен полет най-сетне връща на българска земя шепа хора, някога заминали на Запад. Прибират се за кратко – я за Великден, я да видят близки и роднини, да поплачат и да глътнат малко нашенски въздух.
На прага нетърпеливо чака баба – приведено момиче на ръба на деветото си десетилетие, с треперещи ръце и сълзи в очите. Едва стои на краката си, едва сдържа туптящото си от вълнение сърце: „И този път те дочаках, чедо!“ Опекла е и топла баница – взела вчера корите на промоция и сутринта в пет ги свила с малко домашно мляко и сиренце.
Удивително е кога бабите ни започнаха да разбират какво означава промоция. Може би тогава, когато след плащането на месечните лекарства и сметките за ток и вода остатъкът от пенсията се разпределя по два лева на ден и очите с надежда започват да търсят именно тази вълшебна дума по витрините. Кори за баница, сирене, мляко и уважение у нас се предлагат на промоция, а дали са био… за това бюджетът не позволява да се мисли.
Разбира се, био храните си ги има и у нас – наредени по същия този западен модел в прави редици, в категории за ниския, средния и високия клас клиенти, които хаотично форсират количките си от оферта на оферта. И някак си замислено подминават био-то (в което иначе подозрително се съмняват), докато въздухът носи миризмата на примирение и надпревара за следващата намалена стока.
Междувременно в големите супермаркети българският пенсионер се ориентира също толкова успешно, както и немският. С тази разлика, че в България погледът фиксира червените етикети със седмичната промоция, а не био надписа. Всяка баба скромно влиза в магазина с брошурата в ръка като с пътеводител и с плаха стъпка потропва с бастунчето. Маршрутът из стелажите е предварително планиран, включващ спирка единствено покрай стоките, покриващи най-елементарните хранителни нужди. Преди касата следва внимателен преглед на всичко в количката и концентрирана оценка на сметката. Плащането се извършва по единствения за нас, но явно все по-старомоден в глобален мащаб начин – с намачкани банкноти от прокъсаното малко портмоне.
За човек, израснал в България, такава гледка не е нищо по-различно от обичайната действителност, за която кротко може да се заключи, че „така е в нашата мъничка България“.
Ако решим да погледнем на нещата статистически, втори български пенсионер (а често и всеки първи) живее в подобна реалност. На две хиляди километра оттук една нестабилна физически, но пък финансово подсигурена възрастна германка се разплаща с кредитна карта и консумира плодовете на модерната био индустрия, а в ръцете й място за брошура с намаления няма. Очарованието на този на пръв поглед насмешлив контраст рязко се изчерпва там, където промоционалните кори за баница, сиренето и млякото струват достойнството и труда на близо два милиона български пенсионери. Където честта на един човек унизително се измерва в стотинките, които те поставят под „прага на бедността“. Където новината за предстоящата великденска надбавка освен първична радост носи и горчивината на извода, че през останалото време от годината за националната статистика просто се водиш беден.
За бедност в смисъла, в който ние я разбираме, при пенсионерите на един самолетен полет разстояние едва ли може да се говори – те познават правата си и ги защитават на каквато и да е цена. Не скланят глава и отстояват нуждата от достойно съществуване – било то възможността да носят кредитна карта в портфейла и да си позволят био покупки в пазарската количка. Нашите баби и дядовци нямат кредитни карти и едва ли знаят как се борави с тях, но имат здрави ръце, не толкова здрави вече сърца и упоритата устойчивост да оцелеят. Въпреки преклонната си възраст, те сплитат пръсти, за да сътворят дантелени покривки или вълнени чорапи, продават цветята от градината и мръзнат по спирките, предлагайки на безценица книгите от семейната библиотека.
Самото пенсиониране като финален завой в живота е събитие, което има различен превод на различните географски ширини. Германецът посвещава целия си живот на цветуща кариера и финансов просперитет, за да се пенсионира триумфално и да отпразнува труда си по нашенските морски курорти. Позволявайки си поне една едноседмична почивка годишно, немски баби и дядовци приятно зачервяват бузи от слънцето и приемат това време като време за живеене.
Българското пенсиониране е друго нещо. Един цял живот труд у нас се отплаща в скромна и крайно недостатъчна сума, която носи задължението копането и приготвянето на зимнина да се превърне в неизбежно задължение. Слънце се събира наведен в задния двор, а времето за живеене е по-скоро сурово състезание за оцеляване.
Още е март 2017, а навсякъде из България текат паралелно предизборна кампания и Великденските пости. Те са целогодишни за много български граждани. Да се прави съпоставка между най-ниската пенсия в Европейския съюз (макар и с надбавка) и пенсията в държава, където няма фиксиран минимум и максимум, а оценка се прави спрямо истинските ти заслуги, е наивно. Но да размахаш ядосано пръст, също не е решение.
Хубаво би било да може някак да се открадне формулата за достойни старини и да се връчи в уморените ръце на всички онези български баби и дядовци, за които почивката е мираж. Защото макар насълзените им очи, чакащи на прага, да са най-милата гледка на света, би било хубаво поне веднъж и те да могат да платят лекарствата си с кредитна карта. Или поне не с жълти стотинки.
А въпросът за пенсиите (много по-голям от този за дупките по пътищата и колко точно био са био храните) няма да получи отговор дотогава, докогато бабите освен чедата си от чужбина все още ще чакат пощальона с промоционалните брошури или новината за пенсионна надбавка. E, вече може и да знаят какво е кредитна карта, но тя едва ли някога ще им бъде по джоба.