Веселин Златков
Винаги в края на месец май целокупното българско население заема ролята на запалена и страстна публика – по балконите, по кръстовищата, пред телевизорите, в интернет. Какво гледаме ли? Много ясно – гледаме и обсъждаме напълно безплатното, и от дълго време, любимо шоу, наречено абитуриентски балове. Неугасващата страст, с която народът ни коментира т.нар. зрелостници и тяхното най-често абсолютно незряло поведение, е нещо като феномен.
Всички се вълнуват как ще се представи поредният випуск ученици, напускащи все по-окаяните като основа за реализация български училища. При това акцентът не е върху това какви знания имат те, защото това се разбира не на бала, а на матурата. Тоалетите, прическите, обувките и колите се оказват доста по-интересна тема от показаните знания на зрелостните изпити, които в крайна сметка са реалното мерило за потенциала на поредното поколение. Отличници или тройкаджии ли са младите и красиви българи – това като че ли няма особено значение. Затвърждавайки характера си на сеирджийска нация, ние продължаваме да обръщаме внимание най-вече на това кой как се изложил, колко се напил, колко силно крещял и надувал клаксона.
Едни се прехласват по това, че някой и друг абитуриент отишъл с народна носия на бала си, други се възмущават от това, че голяма част от момичетата са прекалено разголени и приличат на чалга певици, които пък от своя страна можеш да объркаш с обикновени проститутки. Всъщност, и двете неща са си абсолютна показност, и двете тенденции – да се направим на стилни и морални или съвсем да му отпуснем края – са част от една и съща суета. Общо взето, важното е да те обсъждат.
„По наше време не беше така!“, цъкат с език лелички и чичковци, които действителността е очукала и обрулила и които най-вероятно са изглеждали добре само два пъти в живота си – на абитуриентската и на сватбата си. Зад критичния поглед, който винаги има за какво да се заяде с младежите, завършващи училище, най-често се крие чиста завист, че те са в най-хубавия период от живота си, а ние сме го приключили. Това обаче се маскира като обществено мнение, става храна за безкрайни дебати, в които хората в България упражняват друга своя характерна особеност – всеки има мнение и се чувства длъжен да го каже, без значение дали това има някаква стойност.
Основанието всички да обсъждат абитуриентите и техните балове е ясно – това е бъдещето на нацията и страната ни. Само че има една малка подробност и тя е, че това „бъдеще“ няма никакво намерение да остане част от страната ни, а по възможност и от нацията ни. Повечето от абитуриентите не празнуват просто завършването на училището си. Голяма част от тях празнуват и предстоящото скъсване на връзката си с родното общество, което и без друго не им е дало особена причина да останат част от него. Мнозина вече знаят къде точно ще заминат уж да учат, но най-вече да живеят и да си намерят работа, за която да получават що-годе свестни пари. Последното за млад човек в България си е просто невъзможно. И не само това, много други неща изглеждат невъзможни и непоносими за зрелостниците, включително и това, че „израстването“ им и включването им в „реалния живот“ означава да се съобразяват с това сеирджийско отношение на околните, което толкова силно проличава около баловете. За това е и такава настройката им – дай да се забавляваме като за последно, да изкараме акъла на скучните възрастни, а после… После е ясно – кой към Англия, кой към Франция, Германия, Холандия… Изобщо, Европа е голяма, ще се намери място за всички български абитуриенти.
Естествено, трудно може да се разбере какво точно се случва в главата на един младеж, който тъкмо завършва училище. Но ми се струва, че непоносимостта към идеята, че ще останат в България завинаги, се е развила при почти всеки от тях. Не че не са патриоти, напротив. Заедно с това обаче са и реалисти, а и добре познават възможностите, които животът им дава. Те не биха си простили, ако ги пропуснат, а в много случаи дори и родителите им не биха им простили, ако решат да останат. Не за друго, а защото ги обичат и им желаят наистина най-доброто. А най-доброто, независимо какво, е твърде дефицитно в съвременната ни Родина.
Така че няма какво да се притесняваме от абитуриентите и техните изпълнения. Ще повикат, ще се пофръцкат с тоалетите, които я преживеят нощта на бала, я не, и… ще си заминат.
Май е по-добре да не сме чак толкова строги в оценките си за облеклото и поведението им. По-добре е да им се радваме, защото поне все още са тук. Кой знае след колко време ще ги видим пак. Както се казва – да му мислят в Европа.