Георги Калагларски
Член на Управителния съвет на СБЖ и председател на варненското дружество към националната организация, sbj-bg.eu
Два въпроса. Два „неудобни“ въпроса. Два неудобни въпроса, зададени в интервю за телевизия с кандидат-кмета на Варна Иван Портних, прокудиха журналистката Елена Кирова от телевизията. Свалиха предаването й „Посоки.еu“. Финансова санкция! И нито стон, нито дума на признателност, когато тя достолепно напусна редакцията, в която от години работи.
Нищо, че въпросите, които Елена Кирова зададе, са обществено значими. Нищо, че от отговорите на тези въпроси се интересуват десетки хиляди варненци. Варненците, от чиито платени данъци и такси общинските служители и съветници получават месечните си заплати!
Какъв уникален шанс пропусна старият-нов кмет на Варна Иван Портних да спечели поне симпатиите на варненци! Да се застъпи за журналистката, което е равно да се застъпи за свободата на медиите! Да се застъпи за демокрацията!
Има ли неудобни въпроси за този, който иска да управлява града още четири години? Има ли неудобни въпроси, когато застанеш пред телевизионната камера, за да печелиш поддръжници? Има ли неудобни въпроси, или има неудобни отговори? Кой се страхува от тях и защо?
Каква тишина изпълва вече две седмици медийната среда в морския град… Нищо не се е случило, нали? Една телевизионна журналистка повече или по-малко. Какво от това? Нали ще дойдат други!
Мълчание срещу пари! Или пари за мълчание! Гласът на медиите заглъхва сред шумоленето на парите!
През 2019 година варненската общинска администрация е разпределила близо 230 хиляди лева за седем частни и една държавна, извинете, обществена, медии – с близо 80 хиляди повече от предната година. Тенденцията пролича още през 2016 година, а всяка следваща година е по-щедра за варненските медии. Защо ли тогава техните читатели, зрители и слушатели все още се питаме – какво става с аналитичната и коментарна журналистика? Защо от години в регионалните медии няма проблемни, камо ли критични публикации и предавания?
Колко лесно забравяме паметните думи на Ерих Кестнер за мълчанието, за безразличието, за бедата, сполетяла другите, а ние нехайно им обръщаме гръб. И тогава, когато бедата настигне и нас, вече няма никой, никой, който да ни защити.
Думите божествени са като птици, които отлитат, но се завръщат. Когато е нужно, когато трябва да ни припомнят, да ни предпазят от предстоящата злина! Те не са ценност сами по себе си и за самите себе си. Свободното слово в полза на обществото е проекция и гаранция за демократичните процеси.
Паметта на обществото е устойчива. Тя може и да прости, и да направи реверанс, и да даде възможност за компенсация. Но може и да акумулира енергия, която ще изригне като „гръм от ясно небе“ и ще доведе до сериозни социални деформации.
Свободата не е привилегия. Свободата е необходимост. Свободата на словото, на медиите е първата потребност, първото условие на демократичната система за всяко общество! Свободата да питаш, но и да отговаряш!
Декември 1792 година! Светът научава за един от най-скандалните процеси, от чийто изход зависят кълновете на демокрацията. В лондонския Гилдхол бележитият гражданин и автор на Правата на човека Томанс Пейн е обвинен, че е изменник на собствената си страна, защото активно подкрепя Американската и Френската революция. Затова е заплаха за парламента и за краля.
В негова защита застава, и така остава в историята завинаги, Томанс Ърскин, висш магистрат в кабинета на принца на Уелс. Аргументът на защитата е лаконичен – обвинението е несправедливо, защото потъпква един от основните принципи на британската конституция – принципа за свободата на печата! Този печат, който дава възможност на хората „свободно да разменят мислите си, и тогава техният гняв угасва подобно на жарава, разпиляна по земята“. Съдът остава безразличен и иска незабавна присъда. Но пред съдебната зала вече хиляди аплодират думите на Ърскин и го понасят на ръце!
Сменят се историческите епохи, а заедно с тях се развиват и налагат различни доктрини за свободата на словото. Джон Лок провъзгласява, че в поведението си печатът трябва да се ръководи от правата на индивидите. Матю Тиндал в „Разумът срещу ограничаването на печата“ констатира, че свободата на печата е елемент от естествените права на всеки. По-късно Джеръми Бентам развива идеята, „че правителството става добро благодарение на свободата на печата и на публичната дискусия“. Години по-късно Джон Стюарт Мил в своето есе „За свободата“ провъзгласява, че свободен обмен на мнения може да се извършва само чрез пресата, която трябва да бъде „най-верният съюзник на истината“.
Какви времена, какви нрави! Какво чувство за отговорност, какъв шанс за демокрацията да пребъде! Толкова много поуки! Толкова много мъдрости! Но за кого?
Министър-председателят неотдавна заплашително предупреди българска медия. Министърът на финансите обиди и заплаши български журналисти. Министърът на културата размаха пръст. Председателят на парламентарната комисия “Култура и медии“ пустоса свободата на медиите. Кой още от управляващите (и не само те) не е анатемосал българските журналисти?!
А голяма част от колегията мълчи! Продължава да мълчи! Мълчи безропотно! Мълчи престъпно! Мълчи и страда! Но страда и българското общество! Защото се отнема законното му основание да знае всичко, което е в ущърб на неговите интереси, на неговите права!
Генералният секретар на Международната организация „Репортери без граници“ Кристоф Делоар определи ситуацията с нашите медии като ужасяваща. „Никога не е било толкова зле, откакто България стана демокрация“, каза той. И припомни, че вече сме на 111-о място в Индекса за свободата на пресата. И отстъпваме все повече позиции!
Първи ноември – Ден на народните будители, Ден на българската журналистика. Първи протест пред парламента, организиран от Съюза на българските журналисти. Стотина журналисти с посланието „Не убивайте българската журналистика!“. Къде бяха другите? Хилядите български журналисти? Които негодуват и недоволстват. Роптаят и мизерстват. И унизително стискат в джоба си малкото пари, които са спечелили с много труд и рискове! Къде бяха?
Свободата на словото е относителна величина. Словото едва ли може да има класическа свобода. Да бъде свободно от последици и свободно от натиск. Тези две зависимости превъплъщават журналистите и в ангели, и в дяволи на обществото. В харесвани и уважавани или в мразени и малтретирани. Но те са винаги на върха на иглата – там, където никой друг от обществото не иска да застане!