Пламена Недялкова
С настъпилата пролет идва и дежурният сезон на отворените прозорци, които да освежат въздуха; на отворените очи, търсещи високите хоризонти и новите пътища; на отворените врати – у нас и в чужбина, които се надпреварват кой по-напред и по-добре да образова прясната порция потенциални български студенти.
Напредващият втори учебен срок в родните гимназии е традиционно забързан, развълнуван и маркиран с десетки въпросителни. Покрай чуденето как да се подготви за матура в рамките на два месеца, какъв цвят да е роклята или костюмът за бала и дали е излязъл симпатично на снимката в годишника, средностатистическият зрелостник изживява и съвсем сериозната дилема за избор измежду възможностите за висше образование.
Едва ли е изненада, че от доста години насам България често не е първенец сред опциите. Докато випускът на учебната 2014/2015 година разглежда София като предпочитано направление спрямо заминаването зад граница, едва две години по-късно нагласите са ориентирани основно към чужбина. Около една трета от завършващите средното си образование през май обмислят следване навън, а за цели 20% намеренията са съвсем реални и вече планирани. Лесният достъп до информация, широко отворените граници и интеграционната политика на чуждестранни студенти в западноевропейските университети добавят редица плюсове в тяхна полза и правят избора напълно логичен.
Така конкуренцията за родните ВУЗ-ове вече съвсем не е на национално ниво, а включва надпревара с университети от първите места на световните ранг листи – видно е и кой печели.
За много български младежи пътят е предначертан още с влизането в гимназията, ако не и с раждането – дванадесет години детето прекарва в специализираните паралелки на „елитните“ училища, сменя частни учители и реномирани школи и замечтано гледа в посока втори терминал, откъдето да излети към по-доброто си бъдеще. Стипендия, отлична диплома и златен медал са обичайните характеристики на хилядите кандидат-студенти, които ежегодно пресмятат оценки, такси и километри до мечтаното висше образование в чужбина. И макар да звучи клиширано, точно така изглежда ученическият живот на голяма част от днешните успешни момичета и момчета – според статистиката именно отличниците изразяват най-силно желание да продължат да учат зад граница.
Причини и оправдания
Дежурното оправдание за ученето навън е търсенето на по-качествени условия за живот, а степента на неудовлетвореност от нашенските е висока. Основният проблем пред тазгодишните зрелостници е невъзможността за получаване на добри, или поне адекватни доходи, а и намирането на работа въобще.
„По-доброто“ образование, повечето актуални и съвременно разработени специалности, перспективите за стажове посочват като втора по важност причина за изселване близо 30% от завършващите средно образование младежи, особено тези с дипломна оценка над 5,50.
Лошото състояние на пътищата, транспорта, социалната инфраструктура у нас се конкурират безуспешно с високия стандарт на живот, който предлага чужбина.
Така, макар и с горчивина в гласа, решителното стягане на куфара се обяснява с чиста неизбежност, следва се успешния пример на по-големи братя и сестри, а и на цялото семейство, или се гони романтичната цел просто да се види и докосне светът. А той често се оказва твърде хубав. Затова още от последната стълбица на средното си образование учениците с най-висок успех вече виждат живота си за постоянно реализиран извън България.
В резултат у нас остават полупразни университетски зали и шепа иначе не по-малко способни, мислещи, дейни и отдадени на често твърде подценяваното си образование студенти. Една 40-процентова шепа от родните младежи между 19 и 23 години, която от патриотична, финансова или безразлична гледна точка избягва изложенията на западни университети, опашките за превод на диплома и спестява неколкостотин лева за агенция, която грижливо да подготви всеки детайл по „бягството“. Остава статистиката за нарастващия брой български студенти зад граница – над 30 хиляди по неофициални данни, и нарастващата граница на застаряващото ни население- което няма нужда от статистика. Остават реклами на изгодни самолетни билети и оферти за комплект услуги по кандидатстване в чужбина.
Има ли смисъл да се връщаш?
За поредна година изплува въпросът как да върнем отличните дипломи и пълните шестици обратно у нас. Не как да ги посрещнем за ваканцията, а как да ги задържим и да ги амбицираме да искат гордо и удовлетворено да стъпват по българска земя. Решението не е в отрязването на крилете им и осъждането на избора да видят как е от другата страна, защото именно това формира ясната равносметка къде се намираме в общата картинка и какво толкова й липсва на България да се нареди на челните позиции на всички онези класации, в които последните места отдавна не ни учудват.
Образованието навън може да се смята за по-престижно и със сигурност дава информираност, поглед и самочувствие. Предлага и необходимата дистанция да си дадем сметка, че хора, пряко видели „хубавото“, биха могли да го донесат и у нас. Да осъществят онзи „преход“, който едва ли би бил бърз и лесен, но е единственият вариант да се сменят скърцащите ръждясали пружини и българчетата отново да проговарят първо на български, а не на немски, английски или датски. Онези, видели реда, прозрачността, коректността и всички чудесни качества на образованието и въобще живота зад граница, биха били силата, която да свери часовника и да навакса липсите.
Ако отново се надникне в статистиката, две трети от завършващите с нагласи за заминаване биха останали в България при успех в намирането на добре платена работа, подобряването на икономическата ситуация и наличието на политическа стабилност, при намаляване на корупцията и укрепването на здравната система. Все звена на силни трусове, които чакаме някой да стабилизира.
Засега обаче изглежда, че образованието в чужбина продължава да бъде единствен авариен изход, вместо привилегия, а закономерното „бягство“ от абсурдите и парадоксите – гледка, която знаем наизуст. И ако наесен прелетните ни птици ще се крият от студовете, от политическата, образователна и социална зима отново ще опитат да отлетят няколко хиляди млади български хора.
Остава въпросът какво би върнало именно тях у дома.
С настъпилата пролет идва дежурният сезон на търсенето на прозорчета, през които да се вдиша малко адекватен съвременен въздух; на рязкото отваряне на жадни за учене, работа и живеене очи, които се надбягват към правите качествено асфалтирани пътища; на отворените (самолетни) врати, терминали и граници, които пак печелят в състезанието кой по-напред и по-добре да образова прясната порция вече приети навън български студенти.