Веселин Златков
Израснал съм във време, когато границите на България бяха нещо свещено. Едно от първите неща, което всеки от моето поколение е научил, е как изглежда територията на Родината. Още от най-ранна възраст, докато бяхме „чавдарчета“ (доста голяма скоба трябва да отворя тук за тези, които не знаят или се правят, че не помнят какво е това), всички ние бяхме подготвяни за защитници на тази граница. В тази ранна възраст съм изчел и изслушал сигурно десетки, ако не е и стотици истории за смелите граничари и техните легендарни кучета, които само по мириса познават кой е враг и кой – приятел.
В младите ни детски съзнания думи като „застава“ и „диверсант“ придобиваха особено значение и важност. Трябваше да минат много години, за да научим всички още една дума, свързана с границата – „кльон“. Когато тя влезе в масово обръщение в обществото, от старата Народна република не беше останало почти нищо, а тази дума се беше превърнала в символ на ужаса на тоталитарната държава, в нещо, от което трябваше да се срамуваме. Странно е, че днес точно тези външни сили от „стара“ Европа, които настояваха да разрушим оградата по границата ни, наречена кльон, като нещо нехуманно, брутално и ужасно, общо взето ни насърчават отново да я издигнем. Разликата е само в това, че вече оградата далеч не е толкова ефективна.
Преди обаче границата ни да се превърне от нещо героично в нещо обагрено с кръвта на свободомислещите хора, искащи да избягат от тоталитарната система, имаше и един друг странен момент, който тогава децата не разбираха. Случи се така, че най-важната и най-пазената ни граница, тази с Турция, изведнъж се отвори. През нея си заминаха много хора, в това число и много деца. „Голямата екскурзия“, така се наричаше навремето изселването на българските граждани, които не искаха да си сменят турските имена. Възрастните ни обясняваха нещата по най-простия начин, а именно – че тези хора заминават, защото не се чувстват българи. Никой не ги наричаше мигранти или бежанци, на практика и никой не говореше и не мислеше много за тях. За някои обаче след време се чу, че са се оправили добре в Турция и дори са се уредили с по-хубав живот от тукашния.
Когато след време социализмът рухна и Република България престана да бъде „народна“, границите сякаш престанаха да са важни. Тоест, пак си останаха такива, но вместо нещо, което трябва да бъде защитавано „до последна капка кръв“, те се превърнаха в нещо, което трябва да бъде заличено, изтрито, оставено отворено като врата в полето. Дойде новото време, в което те не можеха да удържат никой в очертанията на територията ни. Оказа се също, че като напуснеш тази територия, ти не преставаш – за добро или за лошо – да бъдеш българин. Оставаш си пак такъв, но този път един вид българин без граници.
Тези дни отново всички говорят за границите ни. Това, което се чува най-отчетливо, е, че очевидно държавата не успява да контролира кой влиза и кой излиза през тях. От гледна точка на някогашното „чавдарче“ това предизвиква определен смут в съзнанието ми, което от най-детска възраст помни, че границите трябва да се пазят. От друга страна обаче мисленето ми на модерен човек вижда очертанията на една територия като чиста фикция, която рано или късно трябва да отпадне, ако искаме човечеството да живее в мир и разбирателство.
Всички тези разсъждения биха били напълно наивни и напразни, ако в обществото не се образуваше едно ново разделение, една нова граница. От едната страна са тези, които сами се назначават за пазители, обикалят пеша или с високопроходими машини граничните зони и ловят нарушители. До тях стоят и тези, които ръкопляскат на това им „хоби“. От другата страна на новата невидима бразда са тези, които се ужасяват от това, че подобни хора връзват заловените нарушители със „свински опашки“. Те пък са склонни да превърнат това подръчно средство в символ на цялата ни страна, която очевидно никак не харесват, нищо че са българи.
Големият въпрос идва от само себе си. Къде е държавата ни, нейните закони и нейните сили, които трябва да се справят с това ново разделение между хората? Засега държавата просто я няма. Тя сама създава проблема, като не успява да опази границите. Тя бездейства и по въпроса, който обърква всички ни – тези доброволци за награда ли са или за присъда? За добро или лошо, хората, които сме избрали да ни управляват, не могат да дадат категоричен отговор. Причината не е, че нямат мнение. Причината е, че те мислят единствено как да запазят властта си над територията, наречена България. А ако изберат един от двата отговора, все някого ще ядосат – както от вътрешната, така и от външната страна на границата. Затова те просто скимтят и се умилкват като беззъба булонка, вместо да са героично граничарско куче.