„Ще го пиша дъждовен“, „Ще отида за гъби“ – или с други думи – ще се правя на умряла лисица, нека друг да свърши работата, а като видя резултата, ще реша от кои съм. Общо взето този сценарий се разигра в България след (не)волния сблъсък в небето между Турция и Русия. В ролята на умрялата лисица сега влезе държавата, или по-точно хората на върха на държавата. И така власт и избиратели си смениха местата. Голяма част от последните отиват за гъби по време на избори.
„Това е конфликт между Русия и Турция, и то на граничен район, и колкото по-малко проявяваме войнственост и крайни изказвания по темата, толкова по-добре за стабилността на нашата държава. Така премиерът Бойко Борисов коментира кризата в отношенията между Москва и Анкара. Той допълни, че „трябва да се даде възможност на дипломатите ни и министъра да ни вардят далеч от този конфликт, защото Русия и Турция винаги са в конфликт, но и винаги правят най-големите си проекти един с друг“, редна премиерът Бойко Борисов пред „Стандарт“. Дни след инцидента мълчанието на властта отекваше глухо. Мълния в мрака бяха само изказвания в парламента и тук-там в някое телевизионно студио. Политическата говорилня на лидери, по-малки лидери на различни формации, този път не беше част от медийния пейзаж. Говореха предимно експерти, хора, които ясно заявяваха мнение, явно защото не ги беше страх, че някоя дума или запетайка може да се окаже фатална за поста или кариера им в момента.
За сметка на това пък социалните мрежи и форуми гърмяха. Шумно. Мнения, карикатури, руски знамена, български флагове редяха пост след пост в мрежата. Словесни дуели цепеха стените и нажежаваха страстите до степен на обиди и още нещо. Мненията – полюсни. Едните бурно аплодирайки Русия, заради това, защото ще „смачка“ главите на лошите. Другите, явно не фенове на Русия, се опитваха някак си да смекчат и да намерят аргументи, хем че Турция не трябвало да прави така, но пък и Русия не била права. Изобщо движение на махалото от крайност до крайност.
И така, неусетно за пореден път доказахме онази стара нашенска поговорка – „Всяка коза за свой крак“, и умението ни да се спасяваме поединично, защото така няма да носим отговорност.
Само че я носим. Носим я не заради самите нас, а заради бъдещето. И я носим всички заедно – и управляващите, които отидоха за гъби, и останалите, които смятахме мнението си за меродавно.
Или както написах преди дни в деня, когато Франция преживя черен ден в историята, защото и аз някак си не правя изключение от фейсбук коментарите: „#France Гняв и скръб #Paris
Сега или после да коментираме разделението на всички нива, омразата от най-долу до най-горе, която в един момент неминуемо се изражда до унищожителна злоба. Всички сме на ход….“
И ако дружно спрем да ходим за гъби – едните в единия момент, другите в другия момент, може пък да успеем все пак да свършим нещо полезно за бъдещето.
Не за нашето.
За общото дело.
Ирена Цекова