Доц. Масис Хаджолян е роден през 1932 година във Варна, където родът му живее от 300 години насам. Името му е географско понятие, шегува се той – кръстен е на част от планината Арарат.
Бил е в църковното настоятелство на Арменската апостолическа църква във Варна, също заместник-председател на организация „Ереван”, председател на варненската арменска общност, член на управителния съвет и заместник-председател на Съюза на учените в града.
Сега е почетен член на същия този съюз. Има златен почетен знак на община Варна. Преди няколко дни е награден от главния прокурор Сотир Цацаров за изключителни заслуги в областта на науката и прокурорската дейност в България.
– Как влязохте в прокуратурата и защо?
– Работил съм 32 години като прокурор по всички стълбици на йерархията. Когато завърших Юридическия факултет в Софийския университет, станах адвокат. На втората година ме избраха за допълнителен член на адвокатския съвет и точно като завърших втората година, дойдоха с предложение да вляза в прокуратурата. Няколко души излязоха от там, беше се оголила откъм кадри. Уж временно, а целия си трудов стаж изкарах там. Първите две години бях адвокат, след това прокурор – заместник районен, районен, заместник окръжен и окръжен. Това беше до 1992 година. След това се пенсионирах и още 15 години бях адвокат и преподавател. Сигурно имам над 50 години трудов стаж.
– А защо и как се озовахте в Съюза на учените?
– Докато бях в прокуратурата, последните 10 години от стажа ми бях привлечен като хоноруван преподавател в Института за усъвършенстване на учителите „Петър Берон”. Там преподавах по проблеми на държавата и на правото с преподаватели, които имаха часове в училищата по морал и право. Преподавах им. Тогава във Варна беше създаден Варненски свободен университет. И от първата му учебна година – още от октомври 1991 година, преди да се пенсионирам, ме привлякоха като преподавател. Един от създателите съм на Юридическия факултет. Там бях известно време и декан, заместник-декан. Тогава именно реших да вървя към докторантура. И станах доктор по право. След това – извънреден доцент и доцент на ВСУ. Именно тогава се включих и в Съюза на учените като член. После станах член на управителния съвет и заместник-председател.
– Харесваше ли Ви прокурорската професия?
– Много. Аз съм много щастлив човек. С това, че работих това, което желаех, и преподавах точно същото. И професионално, и научно попаднах на място. Прокуратурата, самият колектив беше много добър. Всички бяхме с чувство на отговорност и дълг. Започнах дори без да питам каква ще ми бъде заплатата и при какви условия ще работя. Това беше работа за хората, за техните интереси и доброто на гражданите. След партията, втората държавна инстанция за гражданите беше прокуратурата. И те знаеха, че ако на тези две места проблемите им не се разрешат, значи никой не може да им помогне. Харесваше ми да помагам на хората. Отговарях по надзора за законност, помагах им, ако са пострадали при престъпление, и т.н. Отговарях и за превантивната работа на прокуратурата – действие по пресичане на престъпления, по предотвратяване на престъпления. Стотици хиляди лекции съм изнасял по проблемите на правото, на законността в предприятия, организации, колективи.
– Има ли нещо в прокурорската работа, което остава скрито за хората?
– Може би не всички хора знаят процедурата по техните жалби и молби. Друго скрито няма. Като система прокуратурата беше явна. Имаше закон за нея. Беше ясно как трябва да работи. Тогава моралът беше голям фактор. Проблем на неморалност беше да извършиш престъпление и се взимаха мерки, преди да излязат на първа страница на вестниците.
– Има ли конфликт между съда и прокуратурата в момента в България?
– Като институции тежък конфликт не може да има. Те са еднопосочни – органи на съдебната власт. Но служебни конфликти може да има. Те са професионални и не се изразяват личностно. Прокурорът се явява страна в процеса. Прокурорът е държавен обвинител на подсъдимия, а съдът отсъжда. Не всичко, което отсъжда, обаче се приема от прокуратурата като страна, която е инициирала процеса. Има оправдани, но прокуратурата, ако не е съгласна, обжалва пред по-висока инстанция. Но това не е междуличностен конфликт, а е от гледна точка на системата в съдебната власт.
– Има ли голяма корупция при органите на съдебната власт?
– По моето време това изобщо не се коментираше. Само един случай имаше на колега, осъден на 10 години затвор за подкуп, и човекът си ги излежа доброволно. Цялата система беше вдигната на крак, бяха взети мерки да не се повтаря случаят. Беше разпоредено дори на канцелариите да не взимат изрази на внимание на гражданите към тях – цветя, бонбони и т.н. Хората въобще не можеха да си помислят, че могат да приложат нещо такова като практика. Щом обаче има хора, те биха могли да се поддават на влияние и въздействие. Каквито и мерки да се вземат, всичко зависи от човека.
– В момента има ли опити за политическо влияние върху прокуратурата в държавата ни?
– Не съм вече в системата, но е възможно и човешко да има. Аз бях безпартиен, но при мен имаше един-единствен случай, когато ме помолиха да не пратя на съд един директор. Отказах, делото мина, директорът направи пълна самокритика, дадохме му малко наказание и приключи процесът. Това беше единственият случай тогава. И тогава, и сега важеше един принцип – щом се смяташ за ангажиран с един случай лично, по-добре си дай отвод и случаят да премине при друг.
– Страхувахте ли се някога, че може да нарушите нечии интереси и животът и близките Ви да бъдат застрашени?
– Чух веднъж един колега да казва по телефона на важен човек, че не може да освободи от отговорност друг, който е нарушител. А на мен каза: „Ако след 2-3 дни не съм уволнен, значи всичко е наред.” Той си остана и никой нищо не му направи. А подсъдимият отиде в затвора. Може и други такива случаи да е имало. За физически страх, тормоз и рекет изобщо нямах, а и никой не е опитвал. Прокуратурата имаше много висок авторитет сред хората. Работехме съвсем спокойно – според разбиранията ми за право и за справедливост.
– Кой беше най-трудният момент в кариерата Ви?
– Когато трябваше да искам смъртна присъда. Макар че бяха само един-два случая. И то само когато обвиняемите са извършили престъпление по особено жесток начин. Мислил съм няколко дни и съм го правил. Не е лесно. Но тогава престъпленията бяха от битов характер на лична основа. Бяха и по-малко. Нямаше организирана престъпност или предумишлено отнемане на живот.
– Вярващ ли сте?
– Майка ми казваше: „Моят бог е моята съвест“. Спомням как като малък, докато татко ми беше на фронта, всяка вечер се прекръствах и се молех на Дядо Боже да го пази. Помислих си, че най-лесно е на човек да вярва в Бог, когато е в най-голяма опасност. Защото знае, че тогава друга помощ няма.
Разговаря Виолета Гурнакова