Веселин Златков
Варна не е обикновен град. Това ще го потвърди всеки, който прекара достатъчно време тук, независимо дали като жител или като гост. За някой по-повърхностен посетител, който само „прелита“ през града ни, той е или обикновен придатък към плажа, или към пристанището – зависи дали е дошъл за развлечения или за бизнес. Но застои ли се, наложили му се да идва по-често тук, всеки малко по малко започва да забелязва някои известни странности както във Варна, така и във варненци. А дали тези странности са хубави или лоши – това е съвсем отделен въпрос.
Наскоро чух например, че ние, варненци, сме шампиони по мрънкане. В това твърдение май има известно основание, макар и да не е ясно кой и кога е тръгнал да прави класация на недоволството на тих глас по градове. Опитът ми като журналист обаче потвърждава хипотезата, че варненци могат да мрънкат непрестанно и за всяко нещо, при това едновременно. Да вземем например кастренето на дърветата – в един ден в редакцията ни могат да се получат оплаквания от граждани, че някъде работниците са забравили „изсъхнал клон-убиец“, както и истински проклятия, че дървета били „съсечени жестоко“. Иди разбери после какво искат гражданите на Варна – гъста сянка, която може да им се стовари на главите, или дървета, които приличат на кибритени клечки.
Същото е и с уличните кучета. Едни крещят „избийте ги тези помияри или поне ги приберете, преди да са ни разкъсали“, а други заплашват градската управа с международен съд, че са прибрали четирикракото им приятелче от улицата, за да го ваксинират, обезпаразитят и върнат обратно откъдето са го взели.
И така е със всичко във Варна – и с асфалта, и с плочките, и с градския транспорт… Варненци са типичния пример за феномена „100 човека – 101 мнения“ и ако са твърде единни в нещо, (освен в това, че София не става за живеене), значи нещо не е наред.
Естествено, за всичко това си има обяснение, но както казах, за да го схванеш, трябва малко време. Първо, варненци са хора резервирани и не обичат особено промените, особено тези, които засягат навиците им. Вероятно заради това в града ни още няма синя зона. А нали си спомняте какво става, когато във Варна една улица от еднопосочна стане двупосочна или обратно? Веднага се разбира, че варненският шофьор кара по навик, без много-много да гледа знаците. Той си познава града, какво има да ги гледа…
Най-важното нещо за варненеца обаче е това, че той обича града си. Обича го страстно и ревниво, затова и иска това да бъде идеалният град. За съжаление, както е казал великият Алеко – „разни хора, разни идеали“. Според едни Варна трябва да е нещо като град музей, където нищо да не се пипа, освен с ръкавици. Подобни хора са направо фетишисти на темата „градът от детството ми“ и са готови да се разплачат, когато пред погледа им щръкне някоя нова сграда.
Други пък виждат Варна като супер лъскав мега-ултра-модерен курорт, в който всяка оригинална останка от края на XIX или началото на ХХ век е неуместна като стара градска песен на хип-хоп парти. Те мечтаят преди всичко за нови и прави улици, по възможност без ограничения на скоростта и без пресичащи пешеходци. Някои твърдят, че тези хора не са варненци, а някакви пришълци от други градове и села. Всъщност това много рядко е вярно. Това са по-скоро хора, които мечтаят за бъдеще без сенки от миналото.
Така, между най-различните полюсни мнения и представи за живота, текат дните, годините, епохите на Варна. Едно-единствено нещо не се променя и то е, че тук е хубаво място да живееш. Това откритие не е свързано с никакви съвременни класации и гласувания. То е направено още в зората на човешката цивилизация, преди началото на историята. Не ви се вярва? Отидете тогава в музея и вижте най-старото злато на Европа. Или просто посрещнете изгрева на плажа, когато всичко е утихнало, когато пред очите ви остават само небето и морето, а всичко друго сякаш изчезва, макар и само за няколко кратки мига.
Тогава ще ви стане ясно защо хората обичат Варна. Тогава ще ви стане и ясно, че да си варненец е всъщност много лесно. Няма значение дали си роден тук, няма значение дори на кой народ си потомък. Варна винаги е била отворена за всички. Важното е само да се научиш да обичаш това място и да усетиш, че си свързан с него, че искаш да останеш тук, че искаш да гледаш още много морски изгреви. Когато крясъците на гларусите спрат да те дразнят, а напротив, започнат да те карат радостно да подскачаш, защото се чувстваш у дома си, значи вече си станал истински варненец.
Това е голямата тайна на Варна – тук живеят хора, които обичат това място повече от всяко друго на света. И им е тъжно, когато я напускат, и им е радостно, когато се завръщат. Дори понякога да я виждат порутена, изстискана, омърсена от налагането на нечии груби лични интереси, те пак не могат да я пренебрегнат. Защото всеки варненец обича града си лично, по свой собствен начин. И в това няма нищо лошо. Просто трябва да обичаме Варна повече.