Преди Коледа на театралната сцена на Варна ще се появи приказен спектакъл, наречен „Тримата братя“. В него ще има битки с хали и лами, красиви народни носии, ритми и мелодии, които ще очароват публиката, за което е предназначено представлението – децата. Това казва в интервю пред Виолета Тончева с режисьора Георги Михалков. Премиерата на приказния спектакъл е 12 декември на сцена Филиал, а от 13 до 23 декември представления ще има всеки ден.
– Благодарение на Георги Михалков, един от актуалните жанрове във Варненския драматичен театър преди Коледа е приказката…
– Приказка, при това две. Моята постановка „Тримата братя” следва двете добре познати народни приказки „Тримата братя и златната ябълка” и „Неволята”. Аз съм автор на фабулата, но текстовете правих с целия екип, всеки участваше с идеи и всички заедно одобрявахме решенията. Огромно е удоволствието да се работи с екип, който сам поставя драматургичния си материал. Водещо е словото, на второ място – визията, на трето място – разиграването на сюжета. В крайна сметка се получи компактен материал, балансиран между словото, визията и етюда.
Звуковата среда е резултат от общите усилия на Искра Граматикова, Теодор Папазов и Иван Драголов. Искра Граматикова, едно невероятно момиче от НУИ „Добри Христов”, свири на живо на над 25 различни ударни инструмента, задавайки ритъма на представлението. Заради ритъма и звука, изключително важни компоненти, „Тримата братя” въздейства като ритмизиран спектакъл. Теодор Папазов, освен актьор, е автор и на част от музиката, заедно с композитора Иван Драголов, един от великите шамани на звука в България.
– Значи да очакваме чудеса от „Тримата братя?
– Определено. В „Тримата братя” акцентирам върху т. нар. екшън пласт – боевете с хали, лами и други подобни „действащи лица”, с каквито изобилства представлението. Там актьорите Даниела Викторова, Николай Божков, Николай Кенаров и Теодор Папазов прават истински чудеса, а визията на Огняна Серафимова, автор на сценографията и костюмите, е направо убийствена. Тя разработва всичко на базата на кукерската традиция, но силно театрализирана и това допълнително усилва ефекта на изненадата. В детските представления визията не знам дали е водеща, но във всеки случай е равнопоставена със словото, драматургията и актьорското майсторство.
– Като говорим за визията, театърът има ли предимства пред филмите, които са неотменна част от ежедневието на съвременните деца?
– Конкуренцията на визията от екрана е много силна, но театърът дава възможност на децата сами да участват в екшъна, те самите да разиграват спектакъла – с дръжката на метлата, коша за пране и всякакви подръчни средства от килера. Точно в този вид те го виждат тук на сцената. Този подход работи за театъра срещу киното. Докато киното поражда реалистичност, театърът дава свобода на въображението, а именно въображението е, което прави нещата същински. Очите искат още и още, искат по-истинско от истинското. Очите винаги отстъпват на въображението, ето защо днешните деца, които израстват с филмите на телевизионния екран или игрите в таблета, имат нужда да развиват въображението си на живо в театъра.
– Знаем ли всъщност от какви приказки имат нужда децата днес?
– Аз обичам да разказвам приказки и знам какви приказки харесват децата. Те очакват в приказките да намерят комбинация от нещо вълшебно, нещо страшно, нещо истински жестоко дори – я си направил крачка встрани от пътеката и нещо те е изяло. Друг е въпросът, че нас, възрастните, понякога ни изяждат по политически коректен начин, със специален сос. Изяждането си е част от живота. Но работата на приказките е да възпитава децата, да ги вкарва в пътя на ценностите. Затова нашата приказка е страшна, с много хали, много лами и прости поуки за капаните. Тя предупреждава децата да внимават, защото капаните си стоят там на пътя и само дебнат някой да падне в тях.