Война или мир?

Веселин Златков

Преди десет дни, на кървавия петък, 13-и, бях в Лондон на екскурзия. „Добре че не реши да отидеш в Париж“, беше най-честата реплика, която чух от близките си, след като се върнах. Замислих се над нея по начина, по който всеки се е замислил, гледайки покъртителните кадри от френската столица. Ами ако това се беше случило в петък вечер в нашия град, на нашата улица, в нашия любим рок клуб или дискотека? Тръпките на страх са неизбежни в такава ситуация.
Хората, сред които бях в Лондон, следяха трескаво случващото се още от първите появили се в интернет информации за терористичната атака, някои по съвсем лични причини. Фреди, рок музикант от Германия, беше направо извън себе си от притеснение. Приятелката му работи в един от многобройните сексшопове в района на легендарния парижки Плас Пигал. И макар периодично да е обект на закачки, заради лошата славата на това място, нещата в тази фатална вечер за никого не изглеждаха смешни. Повече от ясно е, че подобно място е силен магнит за атака от страна на джихадисти, тръгнали на безумния си зверски поход за налагане на някакви абсурдни норми, които, видите ли, били спуснати от небето на техния пророк, и за това всеки, абсолютно всеки, трябва да ги спазва. А ако човек просто не вярва в Аллах, в Господ, тогава какво? Естествено, ако се опиташ да действаш с логика срещу фанатиците, резултат е предизвестен – ядосваш ги и те убиват.
Макс, който е живял в Израел, преди да дойде в Лондон, прочитайки за касапницата в Париж, само въздъхна и каза: Welcome to my World („Добре дошли в моя свят“). С искрено съжаление той призна, че никой не може да схване ужаса от тероризма, докато не се сблъска лично с него. Усещането да си безпомощен, напълно безсилен да знаеш ще станеш ли жертва или не днес, сега, тук, може да те превърне в краен параноик, да увреди психиката ти. Това е една от главните причини младият мъж да напусне Израел и предпочете живота в Лондон, който мнозина смятат за труден? Труден?! Винаги е по-лесно да живееш на място, в което атентатите не са всекидневие.

Не е сблъсък на религии и ценности, а заобикалянето им

Обществото е устроено така, че след първоначалния шок от такава масова насилствена смърт на хора, то търси веднага баланса, възмездието. Това е естествената му реакция, също като при животните и при човека. Така че е естествено и френската общественост, и цяла обединена Европа да иска същото – възмездие. Защото това е смисълът да я наричаме „обединена“, нали?
Странното в случая е обаче, че някак това желание за мъст веднага се сблъсква с онези прословути християнски ценности, които мнозина, заставащи на войнствена позиция в момента, защитават. Къде отиде обръщането на бузата, къде отиде примирение със земното страдание, заради наследяването на Царството небесно, в което ще попаднат миротворците? Днешните миротворци, които изпращаме там, където решим, че има нужда, не са мисионери, а войници, въоръжени до зъби. Или пък те просто стоят в една зала, пред един монитор и с прецизни движения управляват бойните дронове, изтребвайки враговете. Какво му е християнското на това?
Налага се да търсим отговори на тези въпроси, защото иначе спиралата на отмъщението, на разплатата и възмездието, ще ни погълне напълно. И първата крачка към това е да признаем, че сблъсъкът всъщност не е между между християнския и мюсюлманския свят, а между цивилизованото общество и фанатиците, като коя религия извращават с призивите си за насилие в името на Бог, на практика няма значение. Проблемът е обаче, че и от двете страни религията се използва, при това много активно. При джихадистите това е очевидно, при европейските общества по-прикрито и рафинирано, но все пак твърде осезаемо.

Защо харчим пари за оръжие, ако няма да го ползваме?

Възможен ли е алтернативен път за справяне с тероризма, без война, без бомби? Едни смятат, че идеята е инфантилно наивна, други обаче искрено вярват, че прилагането на сила винаги ще доведе до ответна реакция и така ще се завърти отново кървавият перпетуум мобиле, който и без друго движи действителността ни. Просвета, хуманизъм, издигане на човешкия разум и на живота в култ, който да доведе до запазването им на всяка цена – това са висшите цели, към които се стремят обществата на цивилизования свят.
А защо тогава харчим толкова много пари за оръжие? За да се пазим? Ако това е отговорът, значи сме се провалили и кървавият петък, 13-и, в Париж го показа ясно. Колкото и да се гордеят със системите си за сигурност, дори и най-развитите държави не могат да защитят живота на гражданите си. „Значи ни трябват още оръжия!“, ще започнат да повтарят политици из цяла Европа. А хората ще ги подкрепят, защото страхът ни сковава и единственото ни успокоение е да стиснем нещо в ръка – пръчка, камък, нож, автомат… За да тръгнем по пътя на мира, трябва първо да излезем от сянката на собственото си невежество. Спорно е дали цивилизацията ни, която иначе ни позволява да се лигавим и да си бъбрим пълни безсмислици от всяка точка на планетата чрез изкуствени спътници в Космоса, изобщо е направила и първата крачка в тази посока.

Варварите са вече тук

Само дни след касапницата в Париж изпълних една своя детска мечта, прекрачвайки прага на Британския музей. Впечатлението, което оставят колосалните египетски и елински статуи, колони, саркофази, неописуемата красота на асирийските релефи, наистина могат да спрат дъха ти и да те накарат да погледнеш и на древността, и на съвремието с други очи.
Тези величествени паметници, за които е почти невъзможно да си представиш, че са изработени от хора, които не разполагат с машини и компютри, ме наведоха на мисли, които за съжаление не са много оптимистични. Всяка цивилизация има своето начало, своите възход и упадък, и в крайна сметка своя край. Той пък обикновено настъпва с нашествие на варвари, които разрушават всичко по пътя си, за да отворят място за собствената си цивилизация, която на свой ред минава през същите фази.
Крайно време е нашата цивилизация да осъзнае, че варварите, които смятат да я унищожат, са вече тук. Доказателствата са налице, а колелото на историята просто не спира.