Веселин Златков
Превърналият се абсолютно клише израз „зимата пак ни изненада“ този път не може да се използва. Поне не и в смисъла, който се влага в него – бездействащи институции, липса на подготовка и непочистени пътища, забавена реакция и най-вече никакво предупреждение към хората за това какво се задава. Е, за пътищата, разбира се, може винаги да се спори. Но не за това ни е думата.
Този път като че ли се получи обратният ефект – институциите разтръбиха от рано, че се задават виелици, предупредителните кодове от ден на ден ставаха все по-ярки, а хората седяха пред телевизорите си, гледаха и сякаш не вярваха. „Абе, какво ме плашат с тоя сняг?! Зима е, ясно е, че ще побелее и ще замръзне“, такава беше реакцията на мнозина, които съвсем по български сами си знаят кое е най-добре и никой не може да им казва какво трябва да правят. Със сигурност такива „всезнайковци“ най-трудно са подкарали колите си след падането на снега, ако изобщо са успели.
Има я и другата група хора, естествено. Това са онези вечно притеснени българи, за които всяка промяна на времето е като предвестник на края на света. Дали ще е сняг, дъжд, жега или вятър, те изпадат едва ли не в истерия от това какво ще правят. За тях всяко нещо е драма, повод за оплакване, а за по-податливите на внушения е дори доказателство, че „някой нещо прави“. Казано по-просто – могъщи сили, които искат да затрият обикновените хора, си играят с климата, облъчват ги и ги тровят.
Трудно е да се каже кои наши съвременници са по-плашещи и дразнещи, тези, които са свръх смели и които вярват, че никога нищо не може да им се случи, или другите, които се тревожат дори и когато всичко им е прекалено наред. Ясно е обаче, че в последно време все повече уж здравомислещи хора се причисляват или към едната, или към другата група. Така, независимо дали са избрали параноята или безразсъдството, те остават еднакво отдалечени от реализма и прагматичността, които уж са си едва ли не вродени във всеки българин.
Най-лесно е да кажем, че за всичко са виновни медиите, най-вече телевизията и интернет, в зависимост от това кой кое средство за промиване на мозъка предпочита да използва. Разбира се, каналите за разпространение на информация имат не само отношение, а и определена вина, защото не пестят никакви сили и похвати, за да превърнат всяко нещо в сензация, за да предизвикат изумление, за което, както се оказва, зрителят изпитва най-голям глад. Но именно този глад е първопричината и медиите да са толкова настървени в преследването на „невероятното“, „уникалното“ и „изумителното“.
За съжаление, гладът да видиш от екрана нещо изумително говори само за това, че в реалния живото всичко е твърде еднообразно. И не зависимо дали вярваш на всяка новина или посрещаш всяка новина „на нож“, ако новините са основният източник на реакции и емоции, значи нещо в живота ти куца.
В следващите дни много ще се спори дали това, което се случва в България, е „снежен апокалипсис“ или най-обикновена зима. „Ехе, какви зими имаше едно време, това нищо не е, по два метра сняг е падал, че и повече, и не сме се оплаквали. Ама сегашното поколение са мухльовци, всичко им е на готово, не знаят нищо“, ще казват защитниците на едната позиция.
„Такова чудо не е било, природата си отмъщава, защото хората сме едни паразити, които само я рушим“, ще настоява другата група. И във виртуалното пространство на социалните мрежи ще се водят истински словесни войни, ще има бесни караници и прекратени приятелства. И защо? На практика за нищо, просто защото ни е скучно.
Големият проблем е, че подобно отношение на едната и другата група българи, които споменах по-горе, далеч не приключва с разговорите за времето. Подобна „окопна“ полемика се прехвърля много бързо на историята, социалните проблеми, политиката… И така винаги обществото ни се оказва не просто скарано, а разделено на два враждуващи лагера, за които по-важното е да подклаждат огъня на конфликта, а не да търсят взаимодействие и съгласие.
Защото в крайна сметка няма значение дали снегът ще бъде наречен бедствие или не. Без значение от определението, най-важното винаги е било едно – да се опази животът и здравето на хората и поне донякъде природата да не пречи на нормални човешки дейности, като икономика, отглеждани и възпитаване на деца, учение и т.н.
В момента цялото плашене от екрана каква „ледена епоха“ ни очаква, първата цел като че ли беше постигната. Предния петък много хора просто не отидоха на работа, училищата бяха затворени, улиците – празни. Така наистина се постига спокойствие. Но е добре да се запитаме за цената й. Наистина, не може ли държавата и нейните институции да се справят по-добре от това и да осигурят функционирането й и при лошо време? И в крайна сметка, наистина ли няма значение, че един, два или три дни животът няма да тече нормално, а в „пестелив“, авариен режим? Много е важно, ако не да намерим, то да потърсим отговорите на тези въпроси. Защото те ще ни покажат целите, които имаме като общество. Ако изобщо имаме някакви такива цели, разбира се, не просто лични пристрастия към това да се надвикваме зимата навън бедствие ли е или не.