Веселин Златков
Различията между премиер и президент в България не са нещо ново и не са от вчера. Дали защото такова ни е устройството на държавата, или просто защото държавните мъже на най-високите постове у нас винаги са имали нужда да си мерят влиянието и правомощията, но на подобни конфликти сме се нагледали и наслушали през всичките ни години демокрация. По-често сме виждали държавните ни глави и министър-председателите ни да спорят по вътрешнополитически теми. Може би е излишно да припомняме конфликти от рода на крилатото „Иване, кажи си“ на президента Петър Стоянов към премиера Иван Костов. От подобно противопоставяне може и да е имало смисъл, може и да е нямало – всеки преценява това сам за себе си, сам си прави изводите и в крайна сметка сам изразява позиция, по начина, по който има право – на избори.
Миналата седмица между президента Росен Плевнелиев и премиера Бойко Борисов настъпи такова полярно противоречие, каквото досега не бяхме виждали. По-лошото е, че то не беше по вътрешен за България въпрос, а по международна тема, при това в най-критичната тема, военната.
Президентът Росен Плевнелиев се обяви за по-мощно военно присъствие на НАТО в Черно море. Премиерът Бойко Борисов застана на точно обратната позиция – Черно море да се превърне в демилитаризирана зона.
Подобен тотален разнобой по външнополитическа тема държавата ни до този момент не познава. Но уви, оказа се, че при тази власт и това е възможно. Досега при всички управления на страната е имало старание България да има единна позиция по външнополитическите въпроси. Ставали сме свидетели как дори крайно опозиционни партии са преглъщали собствените си идеи и концепции в името на това вътрешно единство. Защото единството в държавата ни е едно от малкото неща, които наистина можем да предложим на партньорите и съюзниците си в Европа и света.
Очевидно е, че това единство не е просто нарушено, то се е превърнало в някакъв доста безумен вътрешен конфликт в структурата на властта. Във всяка една област това е нежелателно, но във военната е просто недопустимо.
Мнозина са готови да обяснят различията в позициите единствено и само с неадекватното поведение на българския президент. В края на мандата си Росен Плевнелиев изглежда губи не само обществената подкрепа. Той е поставен в изолация, от която сякаш почти истерично се опитва да се измъкне с гръмки изказвания за конфликта между Украйна и Русия. На фона на собственото му решение да не се кандидатира за следващ президентски мандат, мотивите му за това изглеждат някак твърде индивидуални и лични.
Премиерът Бойко Борисов, който като лидер на ГЕРБ има най-важната роля в това Плевнелиев да стане от негов министър държавен глава, продължава да демонстрира безцеремонно пренебрежение към думите на президента. Обявявайки се за това Черно море да бъде свободна от оръжия зона, той заяви, че с Росен Плевнелиев били на едно мнение по въпроса. Че това изобщо не е вярно е очевидно от всеки, който слуша какво говори и единият, и другият. Но и истината отстъпва, когато „Бат Бойко“ говори, нали така?! След като той заявява, че позицията на властта ни е единна, значи тя е такава, и дори фактите, пред които и боговете мълчат, не бива да се вземат под внимание.
Всичко това се случва на фона на други странни неща, които се случват по отношение на българската армия. Първо, в парламента се обсъжда законопроект за връщането да добрата стара казарма, както всички я наричат наборната служба. Само дето излезе, че това начинание, към което доста наивни българи гледат с умиление, ще излезе прекалено скъпо на държавата. А, и още нещо – спазвайки равнопоставеността на половете, което вече е изконна ценност, не само младежите, но и девойките ще трябва да набиват крак по плаца и да стрелят с автомати. Идеята като цяло звучи абсурдно след всичко, което преживя българската армия, докато стане професионална. Все пак обаче патриотите, които стоят зад предложението, са важна част от управлението, така че всичко може да се очаква. В крайна сметка, Бойко Борисов и ГЕРБ вече са пословични с компромисите, на които са готови, за да удържат властта си.
От друга страна, нови законотворчески предложения предвиждат армията да се натовари с функции, които до момента са били единствено в правомощията на МВР. В случаи на терористична опасност армията ще може да ни обискира, да ни задържа, да ни подслушва и „бърка“ в телефоните и компютрите ни. Това, за щастие, е само предложение, но принципно може да се превърне в закон. Като се има предвид, че съмненията за тероризъм са нещо все по-често в днешно време, резултатът от подобен закон може да се окаже катастрофален за и без друго крехката българска демокрация.
Всички тези приказки се изприказваха и изписаха в публичното пространство през миналата седмица, в която по-голямата част от българите се заети или да са на море, или да мечтаят за него, очаквайки отпуската си, или със страсти около европейското първенство по футбол. Нормално е да се питаме защо толкова драматични процеси в толкова важна сфера, каквато е военната, не предизвикват нито остра, нито категорична обществена позиция. Няма ги тежките коментари на анализаторите – всезнайковци, никой не се е юрнал на протест срещу или в подкрепа на някоя от тези идеи и каузи… Защо всичко е толкова вяло?
Отговорът е ясен – гражданите на България просто вече са уморени от пороя от „важни“ приказки за глобалния свят и мястото на държавата ни в него. Размислите на българите отдавна са насочени по-скоро към това как всеки един индивидуално да намери място в същия този свят, най-вече за да няма нищо общо с държавата ни. Държава, в която президент и премиер нямат обща позиция дори по това дали ни трябват повече или никакви оръжия в Черно море, което е на практика най-ценната и отворена връзка на страната ни със света. Най-голямата наглост е обаче, че те дори не се опитват да си изяснят становищата и да постигнат единство по темата. Напротив, те просто я използват като средство да напомпат собствените си мании за величие, оставяйки след себе си очевиден дефицит на държавност.