Веселин Златков
Колкото повече наближава националният ни празник, толкова повече хора се питат един и същи въпрос. А именно: „Какво в крайна сметка празнуваме на тази дата?“ Отговорът по принцип е прост и го знаят и децата. Празнуваме Освобождението. Но за какво освобождение говорим, ако в момента историците спорят имало ли е робство и как е по-правилно да го определяме – като „владичество“, „присъствие“ или „съжителство“? Спорът, разбира се, съвсем не е само за думата, спорът е за това как трябва да гледаме на един огромен период от историята си, в който държава България е нямало, а земята й е била част от Османската империя.
За поколения българи това време си остава преди всичко „турското робство“. Така се учеше в училище, така се наричаше и във всекидневните разговори. И понеже често виним за проблемите си ориенталския ни манталитет, за него се сещахме често. Рухването на социализма ни постави в нова позиция. Турция се оказаха вече не враждебни съседи, а съюзници, при това военни съюзници. И за да не се правят неправилни аналогии, беше уточнено, че робството е не „турско“, а „османско“. Но все пак е било робство, или в крайния случай чуждо владичество, така че нищо не ни пречеше да празнуваме Освобождението си.
В днешно време обаче нещата се обръщат все по-рязко. В обществото ни има една група хора, които не само държат 3 март да не е национален празник, а са склонни и да приемат, че България не е преживяла събитията от 1878-а като Освобождение. Напротив, това е просто една победа на имперска Русия, която е оплела България още тогава в мрежите и интригите си, наводнила е политическата система с нейни шпиони. В крайна сметка те отричат и датата като празник.
Големият руски въпрос
Каквото и да отричат обаче, 3 март е началото на възстановяването на българската държавност, затова и се нарича Освобождение. Най-често това припомня друга активна група в обществото ни, която не се притеснява нито от участите на Русия, нито от това да нарича руснаците „освободители“. „Това е кощунство!“, крещят разпалено привържениците на другата теза и настървено вадят доводи колко вредно е руското влияние върху съдбата на България във всеки исторически момент. Руснаците ограбили българите покрай Освобождението, те били причината Левски да увисне на бесилото, войната им нямала нищо общо и с православието… и т.н.
Спорове, безкрайни спорове… Това е единственото, което можем да очакваме в обществения живот на България покрай 3 март, нашия национален празник. И тъй като тези спорове се разпалват и в медиите, и в новата виртуална реалност, и по масите в домовете ни, и по кръчмите, вместо минута мълчание за загиналите герои на Освобождението, ние изпадаме в една съвсем неуместна глъчка. И вместо да се чувстваме горди, ние се чувстваме обидени и разединени.
В битка за миналото
Странно е обаче, че след толкова обществена енергия, изхабена в спор главно трябва ли да сме вечно и безпрекословно благодарни на Русия за Освобождението или откровено трябва да я мразим по модела на „голямото евроатлантическо семейство“ , към което принадлежим днес, всъщност никой официално не предлага да бъде сменен националният ни празник. Предложенията не са малко, но 24 май например е дата, която май все още е безспорна за всички българи. Ако тя бъде нашият национален празник, може би споровете ще секнат, нали?
И тук може би трябва да ни стане ясна и причината за тези спорове. Те не са плод на някакво естествено разделение на хората в България. Напротив, те са породени от външни интереси и от вътрешни търгаши с общественото мнение. Според мен повечето българи са достатъчно просветени, за да са наясно, че под Османско иго не всичко е било само кланета и изнасилвания. Те могат да разберат и това, че Русия не се е хвърлила да освобождава България, а че всичко се е случило вследствие интересите на една империя, победила друга.
За съжаление обаче, в днешната ситуация на свободна България, перспективите пред народа ни изглеждат доста мъгляви. Може би затова повече ни харесва да гледаме назад, отколкото в бъдещето. И явно защото то не зависи от нас, а пак от някакви „велики сили“, ни все повече се вторачваме в това, което е било, а не което е и което ни чака. Това е един вид търсене на оправдание. Оправдание, от което предците ни не са имали нужда, за да празнуват свободата си!