Веселин Златков
100-годишната война, 30-годишната война… Чели сме за тях в дебелите книги, в учебниците, вероятно на някой му се е налагало и да зубри имена, дати, неясни термини и определения за някой изпит или контролно по история. Ходът и обратите на тези исторически събития се губят из паметта ни и с времето названията им стават нарицателни за всякакъв род дребни, понякога всекидневни конфликти, които наричаме така с ирония и усмивка. Епохите на тези войни са толкова далечни, че всичко ни звучи неправдоподобно, почти като приказка. Нищо че в една война няма нищо приказно и нищо, на което да се усмихваме.
Даваме ли си сметка, че в нашето време, в нашата епоха, също живеем във война, която очевидно ще се проточи с десетилетия? По-скоро не. От 11 септември 2001-а минаха вече 15 години, а днес битката между цивилизования свят и безумния терор е още по-ожесточена, още по-кървава и жестока. Дори започваме да свикваме с това. Сякаш атентатите стават нещо обичайно, при това в сърцето на Европа… Впечатляваме се и се възмущаваме общо взето само когато жертвите станат десетки или стотици. И точно това привикване е най-силното доказателство, че наистина живеем в условията на война.
Разбира се, терор е имало, и то жесток, и преди падането на кулите на Световния търговски център в Ню Йорк. Този брутален терористичен акт обаче промени начина ни живот, порядките в обществото и законите, които ръководят света. След 11 септември 2001-а войната беше обявена официално, беше назована с истинското си име. А всъщност се водеше отдавна, но тайно.
Както всеки по света, който е преживял този ден, така и аз понякога си спомням съдбоносното усещане от гледките, които виждах по телевизията. Трескавите обаждания до близки и роднини, бавното осъзнаване, че това не е някакъв „номер“, не е медиен експеримент като „Войната на световете“ на Орсън Уелс или фалшивата авария в АЕЦ „Козлодуй“, разигран от „Ку-Ку“. Уви, всичко си беше истина.
Всъщност, истина ли казах? Може би днес да твърдиш, че събитията на 11 септември 2001-а са били това, което всички видяхме и чухме, е най-неизгодната позиция. Почти всеки ще ти се изсмее, всеки ще ти посочи поне 5-6 необясними несъответствия и твърди доказателства, че всичко е било нагласено и в крайна сметка инсценирано. Защо? Заради петрола! От кого? На този въпроси има вероятно хиляди, ако не и стотици хиляди отговори, кои фантастични, кои твърде правдоподобни, за да няма в тях поне зрънце истина.
Работата е там, че тази нова световна война, в която живеем, не се води само с оръжията, които познавахме до момента. Както през Първата световна война на бойното поле се появява отровният газ, чудовищно и невиждано оръжие, така и в глобалния конфликт, който изживяваме днес, средствата са такива, че да нямаме изградена защита срещу тях.
Манипулацията, промиването на мозъци, насаждането на омраза и параноя – това са най-силните бойни средства. Мнозина смятат, че медиите, интернет, целият виртуален свят, в който съществуваме, в днешно време са главните оръжия на новата война, но те са по-скоро част от бойното поле. Дали те ще ни нанесат щети, зависи единствено от това кой как ги използва. Странно е обаче, че тези комуникационни канали почти не се използват за постигане на някакъв мир, напротив. Те се използват и „терористите – варвари“ и от „пазителите на цивилизацията“ почти без изключения с една цел – нанасяне на удари по врага, унищожаването му, поне виртуално. Но „поне“ в случая не е точна дума, защото в повечето случаи тази измислената реалност, в която сме избрали да живеем, се оказва по-важна от другата, истинската.
А спомняте ли си колко обединен беше светът след атентата в Ню Йорк? Спомняте ли си как почти всяка държава по света положи клетва, че ще изкорени тероризма и ще направи всичко възможно да смачка тази заплаха, как старите вражди и конфликти сякаш бяха забравени? Изглеждаше така, като че ли „Войната срещу терора“ ще продължи няколко месеца, може би година-две, и след това ще се върнем назад, в един по-добър отпреди свят?
Това всъщност се оказа най-голямата измама, но тя не е странна. Странното е, че ако четеш спомени на участниците в предишни конфликти, без значение дали са глобални или локални, в началото всички смятат, че войната ще е кратка. И никога не се получава така.
Хората обаче са склонни бързо да забравят, особено най-важния урок от всяка война – разрешаването на един конфликт с оръжие винаги води до нови и нови жертви, до нови и нови отмъщения, търсене на възмездие, неуправляеми ярост и гняв, които, ако не можеш да приложиш върху врага си, насочваш натам, накъде можеш. Така винаги загиват най-вече невинните.
Как ще изглежда 11 септември 2001-а в бъдещите учебници и исторически книги? Естествено, няма как да знаем, а няма и смисъл да се опитваме да предположим. Ако съдим по опита, това вероятно зависи от това кой ще е победителят в тази нова война. Но нека не се залъгваме, победителите няма да се окичат с цветя и титлата „освободители“. Това ще са тези, които с цената на много мъка и понякога непримирими компромиси просто оцелеят и останат последни. Тази цивилизация, към която принадлежим и ние, вече започна да плаща скъпа цена – с ограничаването на човешките права, на свободата си, с отричането на откритостта си и способността си да приема различията на другите, с упадъка на хуманизма. Не, още не сме се превърнали в талибани, които са способни да забранят музиката. Или пък да сриваме до основи древни паметници на културата… Не сме ли? А това, което се случва в Сирия? Превръщаме ли се ние, цивилизованите хора, в същите варвари като враговете си? Започваме ли да изпитваме омраза към тях само защото не споделят нашите виждания за света?
Тези въпроси всъщност стоят пред всеки, който по някакъв начин стои от двете страни на фронта в тази ужасна и до голяма степен невидима война. Това, че в един момент границите между враговете започват да се заличават, само доказва, че тя е факт.