Веселин Златков
Зимата у нас е тежък период за управляващите. Особено към края си, през февруари, когато започва да става двойно по-тежка за управляваните. Дали от времето, дали от друго, по това време на годината народът започва някак си по-злобно да ругае министрите и парламента. То псувните по техен адрес по принцип са целогодишни, но през лятото е друго. Тогава цветистите изрази са някак по-нехайни, един вид „не ме занимавайте с глупостите си“.
През зимата българите гледат да си стоят повече на топло, гледат повече телевизия, четат повече новини… И колкото повече се вслушват и вникват в това, което става в държавата, толкова повече се озлобяват към тези, които за пореден път са тръгнали да ни „оправят“.
И няма никакво значение, че последните избори са били преди месеци, че тогава хората са можели да си изберат други управляващи. Българският политик в кампания е един, хване ли властта в ръцете си, става съвсем различен, това вече и децата го знаят. Преди изборите са любезни и отворени към хората, изслушват ги, обещават, поемат ангажименти… Спечелят ли, българските политици изведнъж стават надменни, дръпнати, твърде пестеливи на думи, но уви, и на действия.
За да не се изгуби доверието на хората, държавата постоянно гледа да се бърка в живота им. Я ще се вдигне цената на винетката, я ще направят опит да се променят учебниците на децата. А защо не и цялата история на България? Един министър ще си тръгне сам, друг ще бъде „изпържен“, за да се задоволи изгладнелият за повече справедливост народ, който все по-изумено обръща поглед към властта с въпроса: „Какво правите, бе?!“
Обикновено в такива ситуации управляващите се хвърлят в разни акции, които трябва да трогнат и сплотят българите. Разиграват се ситуации, уж надпартийни, уж общонародни, при които лидерът на държавата (който и да е той) да каже: „Това няма нищо общо с политиката, това го правя като българин и обикновен гражданин.“ А преклонилите глава пред властта медии подхващат сюжета и го раздухват, докато на цялата аудитория й стане сантиментално сълзливо и забрави злобата, която е насъбрал към т.нар. политически елит. И понеже по характер българинът е добродушен, той е склонен да преглътне обидите, които властта му нанася, и да простене: „Поне се прави нещо за България!“ Трогателно, наистина.
Вероятно точно това е очаквал Бойко Борисов от срещата си с българите в Лондон. Сигурно се е надявал тя да роди поредния сантиментален сюжет за среща с хората, прогонени от онези, „предишните“, лошите… Да стисне ръце, да позира за снимки, да раздаде автографи – нещата, които върши с най-голямо удоволствие и които са най-устойчивият елемент на неговата „харизма“, както я наричат феновете му. Но не стана така.
Не знам кой какво е чул във въпросите на сънародниците ни в Лондон към г-н премиера. Вече се чуха обвинения, че това било политическа атака, подъл удар от засада и грозна провокация спрямо „добрия Бате Бойко“. Това, че някой му задава остър въпрос, явно се възприема едва ли не като атентат, по-страшен дори от газовия пистолет, насочен към Доган преди време.
Аз лично чух в тези въпроси едно основно нещо, и то е обвинение. Това е обвинение на хора, които след известно време са видели на практика разликата между тук и там. И са осъзнали, че колкото и да е голяма, и на едното и на другото място може да се живее добре, макар и по различен начин. Това са хора, които са отчаяни от случващото се в България, без дори да живеят там. Те са отчаяни, защото започват да осъзнават, че колкото и да им липсва родината, да се върнат в нея днес би било ужасна грешка.
България не мърда на никъде, България не се приближава към Европа и за това вече няма оправдания, на които всемогъщият ни министър-председател да се облегне като на патерица. Песента за „Станишев и Доган“ от предното управление отдавна е изпята, антикомунистическата риторика вече не върши работа и Бойко Борисов би трябвало вече да го знае. Ако ли не, то хората, които не се страхуват, че някой поставен от ГЕРБ чиновник ще ги прецака, защото са задали неудобен въпрос, му го казаха ясно.
Преди три години видяхме първия провал на Бойко Борисов и партията му. Заради големите надежди, които му се възлагаха, и пустата харизма, той някак си успя да убеди избирателите, че този провал не бил негов и че дори изобщо не бил провал. Лека-полека премиерът отива към провал №2. Този път той ще си е изцяло негов. Това се вижда и в София, и в Лондон, и в Брюксел.