Веселин Златков
Какво е един град? Това не е само географско понятие, архитектурна и инженерна структура, не е сбор от улици, площади и пазари. Един град се отличава от другите със своите предприятия, университети, музеи и зали за музика, театър и изкуство. Но дори и те не са най-важното. Един град се определя като такъв преди всичко от хората, от гражданите си.
Колкото повече границите се отварят и светът се глобализира, толкова по-голям става изборът къде и как да построиш живота си. Някои избират да са граждани на Париж, Лондон, Ню Йорк, Берлин, Москва, дори София. Но за щастие все още има и такива, за които Варна си остава градът, който им дава достатъчно, за да не търсят ново и различно място под слънцето, което да нарекат свой дом. Те са тези, които правят Варна това, което е, както в добрия, така и в лошия смисъл. Или поне така би трябвало да бъде, ако и властта се съобразяваше с това, което искат гражданите.
През последните години гражданската активност на варненци преживя подеми и спадове, достойни както за възторг, така и мрачно и срамно извръщане на погледа. Не, няма да се връщаме към февруари и март 2013-а. Тогава цялата държава беше настръхнала и това, че десетки хиляди варненци бяха на улицата, беше малко или много стечение на обстоятелствата. Просто гражданите тук имаха много повече причини да протестират, отколкото цената на тока. Беше им се насъбрало, както се казва. И варненци излязоха, а един от тях дори пламна, за да покажат, че не са доволни от това, в което са превърнали града им, държавата им и живота им.
Доволни ли са днес варненци?
Ако се съди по резултатите от миналогодишните местни избори – явно да. Те избраха отново същите управници, същите партии, същите личности, които ги управляват дори и преди онези размирни месеци на шествия и блокади. Даже доверието към управляващите, изразено в проценти, е по-голямо.
Ако се съди обаче по написаното в социалните мрежи, от посланията към медиите, а и от разговорите между хората – недоволството е масово. Но резултатът от него вече не е да излезеш на улицата и да викаш. Повечето недоволни просто сменят града, най-често и държавата. Или казано по-просто, избират спасяването поединично.
Протестите – вълнения с променлив успех и посока
За тези варненци, които не потърсиха решението на проблемите си през терминала на летището с еднопосочен билет, протестите се оказаха единственият ефективен механизъм за въздействие на властта. Но доколко демонстрациите имаха успех, е отделен въпрос. Изминалата година показа различните лица на гражданския диалог, при това в най-разнообразни варианти.
През 2015-а варненци показаха, че са способни да се преборят дори с такова зло като политическата чистка и безпринципните назначения. Сигурно доста хора са забравили драмата с ТЕРЕМ „Флотски арсенал“ от миналата пролет. Тогава целият военен кораборемонтен завод се вдигна, за да защити директора си Георги Стойков, който въпреки осигурените поръчки се оказа неудобен за властта. Малко необичайната стачка, която не беше срещу, а в подкрепа на ръководството на държавното предприятие, в крайна сметка успя. Директорът запази поста си, а работниците запазиха поминъка си, който иначе щяха да изгубят единствено заради интереса някой да бъде направен шеф на нещо и така „баницата“ да бъде разпределена по „правилния“ начин между управляващите.
Принципно успешен беше и протестът за спасяването на жк „Чайка“. Стотици граждани се изправиха с плакати срещу решението на общината за нов подробен устройствен план (ПУП), който отваря вратата за ново застрояване. Мнозинството в Общинският съвет толкова се уплаши, че точно преди новите местни избори може да изгуби позиции, че доста бързо реши да отмени новия план. За съжаление, в този случай гражданите свършиха своята работа, съдът – също. Последният отмени решението за отказ от плана и на практика възстанови вероятността „Чайка“ отново да бъде застроена. Така стана ясно, че всъщност волята на гражданите невинаги надделява. Понякога бюрокрацията успява отлично да я задуши и служебно да присъди победата на тези, които без проблем поставят личния си интерес над обществения. Случайно или не – всеки да потърси отговора сам за себе си.
Велоалеите се оказаха излишни, протестът срещу абсурда – закъснял
Пикът на гражданското недоволство във Варна беше достигнат в максимална степен в края на годината. Поводът за него бяха новите велоалеи, които се оказаха напълно непотребни на самите велосипедисти. Най-дразнещото обаче не бяха абсурдните им размери и маршрути. Варненци се ядосаха най-вече от факта, че никой не ги пита как виждат съоръженията, за които мнозина мечтаят от години. Недоволството не е заради промяната, а затова, че тя се прави формално. Защото в случая всички варненци се усетиха, че всъщност на никого не му пука дали ще бъдат използвани възможностите за екологичен и здравословен транспорт. Важното е някой (при това – който трябва) да усвои парите.
Всъщност тези пари са за Варна и за варненци, а не за тези, които превърнаха алеите ни в международен виц. Точно заради тази безочлива измама, велосипедистите излязоха на коледно протестно шествие. За съжаление, реален ефект не може да се очаква. Велоалеите са завършени, градът ще трябва да се задоволи с това, което е направено, без значение дали то става за нещо или не.
Политиците – граждани ли са, или не съвсем?
Тук се появява и един важен въпрос – защо тези, чиято професионална работа е да работят в интерес на гражданите, в крайна сметка не го правят? Защо политиците изведнъж забравят за интересите на избирателите си, когато стигнат до властта? За съжаление, ясен отговор не може да се намери. Очевидно е обаче едно – който наистина е загрижен за общото благо, вече не се насочва дори и към местната политика, за да участва във вземането на решения, а напротив – гледа да се разграничи от нея, за да не се „оцапа“.
Политиците пък все повече се превръщат в обикновени брокери, обслужващи интересите на хора, които най-малкото не могат да забогатеят толкова, колкото искат, спазвайки законите и правилата. Точно тук идват „народните избраници“, които бързо могат да сменят правилата и да ги напаснат според желанията на тези големи играчи. И, естествено, го правят.
Съзнавайки този порочен механизъм, завладял не само града ни, но и държавата, мнозина избират просто да не гласуват. Мнозина са изгубили окончателно доверието си в политиката.
Не само за тях, а и за всички останали граждани, които не гледат на Варна само като на географско понятие или сбор от улици и площади (а вече и велоалеи), остава само един изход. Той е ясен – когато управляващите прекалят, когато грубо се опитат да повлияят на живота им, те да отговорят по същия начин.
Не звучи никак добре, но е факт.
Между политиците не останаха граждани. Гражданите пък не искат да стават политици, те просто искат да живеят достойно. Каква ще бъде Варна през 2016-а, зависи и от едните, и от другите. И макар че гражданите също често допускат грешки, подвеждат се, поддават се на манипулация и на провокации, те все пак остават положителните герои.