Постановката „Приятели?“ е по пиесата „Саймън и Гарфънкъл“, с която актрисата и драматург Здрава Каменова и режисьорът Калин Ангелов печелят Националната награда 2016 в драматургичния конкурс „Иван Радоев” – Плевен. Познатият от много общи проекти тандем присъства в репертоара на Варненския драматичен театър с „Гимнастика за бременни”. С нова творба на двамата автори младият и талантлив актьор Николай Кенаров прави режисьорския си дебют, включвайки колегите си Валери Вълчев и Константин Соколов в ролите на главните герои Гарфънкъл и Саймън.
„Саймън и Гарфънкъл” е сред най-популярните дуети през 60-те години на миналия век с няколко награди „Грами”. Приятелството между музикантите започва още от детството, за да ги изведе заедно на върха на славата. В аналогия с този всеизвестен факт, Здрава Каменова и Калин Ангелов изследват потребността от човешка близост в съвременното общество, където всичко се оказва въпрос на поръчка. Но дали наистина може да си купиш приятел?
Николай Кенаров
Приятелството иска свобода и смелост
– Кога актьорът Николай Кенаров поиска да влезе и в режисьорско амплоа?
– Отдавна се интересувам от това. Реших, че първо искам да поставя камерна пиеса, която да ми позволи да разсъждавам отстрани, вече не само като актьор. Спрях се на Здрава Каменова, защото отдавна харесвам този текст. Направи ми впечатление с факта, че изисква въображение, притежава дълбочина, чувство за хумор и изисква една особена органика. Пиесите на Здрава са написани с болка, но и с много любов. Всичко това видях и в „Гарфънкъл търси Саймън”, чиято премиера гледах в Сатиричния театър. Пиесата е действена – личи си, че Здрава Каменова е актриса. Има силна интуиция за истинност. И така първо избрах пиесата, а след това и моите колеги Константин Соколов и Валери Вълчев.
– На кои тематични акценти залагаш?
– Съществено за мен е да излязат на преден план темата, тезите и позициите на персонажите. Появяват се интересни въпроси – как възниква приятелството, защо едни хора умеят да печелят приятели, други смятат, че не могат да създават приятелства, а се оказва, че всъщност са готови за истинско приятелство и т.н. В това отношение тезите на персонажите са крайно различни. При всеки има една представа как трябва да се случат нещата, но това не се получава по очаквания от героите начин. Много ми харесва точно това в пиесата. Когато нещата трябва да се случат, ти се случват. И то не както си ги намислил, а някак естествено. В същото време се подхваща и темата – когато нещо голямо се случва, как реагираш. Но да оставим отворен въпросът как точно го приемат нашите герои.
– Какво те привлича в режисурата и с какви нейни изразни способи си служиш?
– В режисурата ми е любопитно как философски да изразиш позиция спрямо дадена случка в пиесата и в същото време тя да прилича на истина. Държа представлението да бъде отворено, подхождам интуитивно, не търся конкретен жанр. В съвременния театър жанровете се преплитат и колкото едно нещо е по-пластично, колкото по-бързо и рязко се сменят художествените средства, толкова е по-интересно. На думи е лесно, всъщност си е сложна работа. Имам още много да уча. Опитвам се да направя театър с гъсто и конкретно действие, театър, който да не губи енергия и темпоритъм по никакъв начин, етапите в него да преливат от един в друг.
– И най-важното…
– …е това, което правиш, да те вълнува.
– Не ти ли се струва необичайно, че в тази пиеса за приятелството няма женски персонаж?
– Не. Тук става въпрос за взаимоотношения и проблеми, за които полът няма значение. И като ме питаш за най-важното, приятелството иска свобода и смелост, не илюзорни, а реални. Да можеш да нямаш скрити карти. Да можеш да кажеш всичко в очите. Има един тип смелост, която парадира за смелост, а всъщност когато се стигне до по-дълбоки пластове, тя се оказва точно обратното – страх.
– Приятелството е риск…
– И риск, и някакъв тип отговорност. За съжаление нашето съвремие изповядва, че нищо от това, което се случва, не ни обвързва. Не е вярно, няма как да не ни обвързва.
– Разбирам, че работата върху „Приятели?” е обвързала и вас. Как си партнирате тримата в репетиционния процес, доколкото ти сега се явяваш в ролята на режисьор?
– Чудесно си партнираме. Мога само да благодаря на Косьо и Валери, които в нито един момент не са ме изоставяли, напротив – следват ме непрекъснато. Заедно се опитваме да успеем, да постигнем по-доброто, а това е най-важното. Освен на тях, дължа благодарност на Даниела Николчова, която ни помогна със сценографията, както и на Пламен Димитров за консултациите. Непременно искам да кажа още няколко думи за актьорите. Косьо Соколов е изключително експресивен актьор, докрай вдаден в работата си. Когато репетираш с него, направо имаш чувството, че сърцето му се блъска от пода до тавана и обратно. Във всеки един момент усещаш подкрепата му и знаеш, че той защитава това, което разказвате заедно. Валери Вълчев направи страхотно израстване за последната година и с това представление го защитава великолепно. Много е стабилен в това, което прави. Различен е и е себе си едновременно.
Виолета Тончева