Една снимка на майка, коленичила с бебето си на ръце пред паметника на Васил Левски в Морската градина на Варна, обиколи медиите миналата седмица. Кадърът се превърна в символ на надеждата, че дълбокото преклонение на народа ни пред неговия най-велик герой никога няма да изчезне. „С баща му Даниел Господинов заведохме сина си Владимир заедно! Любовта към България тупти в семейството ни и ще я влеем във вените му“, сподели по-късно майката Николета Манолова-Господинова, цитирана от Moreto.net.
Тя живее във Варна, но е родом от града на стоте воеводи – Сливен. Отговорник е на комитета по репродуктивно здраве и СПИН във варненския клон на Асоциацията на студентите медици в България, уточни електронното издание.
180 години от рождението на Васил Левски беше отбелязано във Варна полагане на венци и цветя пред паметника му. Сред официалните гости бяха председателят на Общинския съвет Тодор Балабанов, Варненският и Великопреславски митрополит Йоан, Коста Базитов, зам.-кмет, представители на Областната администрация, на Генералното консулство на Руската федерация във Варна, МВР, Военноморските сили, народни представители, общински съветници и общественици. Както всяка година, ученици от НУ „Васил Левски“ уважиха празника на своя патрон. Патриотични песни изпълниха дамският хор при храм „Свети Атанасий“, Димитър Илиев и Стоян Гамалов, Донко и Марко Маркови.
Ученичка развълнува всички с наградено есе за Апостола
Осмокласничка от варненското СОУПЧЕ „Йоан Екзарх“ Моника Иванова беше отличена с първа награда за есе в националния литературен ученически конкурс „Паметта за Левски днес“. Конкурсът е организиран от Община Карлово и Министерството на образованието и науката и в него се включиха над 200 млади творци от цялата страна.
Наградените участници получиха Грамоти за участие, Почетни грамоти за родолюбие, патриотизъм и вярност към заветите на Апостола на свободата, книги за Васил Левски, календари, фланелки, значки и парични сума, осигурени от домакините.
По време на честването на 180 години от рождението на Апостола на свободата в Морската градина Моника беше поканена да прочете своето есе. Ето и пълния текст:
Паметта за Левски днес
Сълзите в детските очи пресъхват бързо. Както слънцето се показва иззад облаците, така се озарява детското лице и играта продължава.
Но този път не беше така.
Видях наскоро едно малко момче пред училището, в което уча. Плачеше тихо, като възрастен. Мъката беше затъмнила очите му, иначе големи и светли. Спрях при него и го попитах защо плаче. То ме погледна, сякаш чудейки се дали да ми се довери, и ми отговори : „Плача за Левски. Митко от нашия клас му се подиграва и говори лоши неща за него, а той е направил всичко за България!“.
Замълчах, без да зная какво да му кажа.
Все едно думите му ми бяха зашлевили плесница и се почувствах неспособна да го утеша, без сама да намеря утехата в себе си.
Тази случка ме накара да се замисля за разликата във възпитанието на двете деца. Мислех си колко много е слушало това момче за Левски и как от малко е научено на родолюбие.
Родолюбие, което липсва във възпитанието в много български семейства, включително и в това на Митко. Замислих се за това кои са изворите на патриотизма, какво може да накара хората да пазят паметта на националните герои. Макар на една и съща възраст, двете деца вече си бяха изградили две противоположни мнения за Апостола. Конфликтът между тях разкрива два различни начина на възпитание.
Спомням си как една приятелка на майка ми разказваше, че е направила олтар на Левски и Ботев в стаята на децата си, за да растат със спомена за тези велики български личности. Една вечер, преди дъщеря ѝ да заспи, я питала : „Къде е Левски сега? Чува ли ни, знае ли, че говорим за него?“. Отговорът на майка ѝ бил:
„Той е ангел, който ни гледа от небето и се грижи за България.“ Не е чудно, че това дете на 19 февруари само е решило да занесе рисунката си за Левски на неговия паметник.
Мисля, че една от най-големите трагедии на нашето време е тази, че мнозина живеят с мисълта, че нашите предци не ни виждат, не ни чуват и не знаят какво вършим и че всичко е в миналото, отживелица, че сега си имаме далеч по-големи проблеми и едва ли не най-важното в живота е да живеем в красиви домове и да притежаваме много пари. Мислим, че сме много модерни хора. Хора, които предпочитат живот в социалните мрежи, живот на себелюбие и отрицание на всичко, което Левски ни е завещал.
Но кръвта на мъртвите герои е попила в земята и се връща върху нас с дъжда. Кръвта на забравените мъртви иска възмездие. Защо преди всички големи празници напоследък се случват големи трагедии? Без по някакъв начин да уважат паметниците на българските герои, без да се напомни на децата за истинския смисъл на тези чествания, много български семейства, вероятно и това на Митко, задръстват магистралите по пътя към турските курорти. Предпочитат да забравят миналото, потапяйки се в лукса на спа центровете.
На 3 март, 19 февруари и в други дни, които ни напомнят за Левски, поговорихме ли, поне помислихме ли за святото му дело? Спомените избледняват и Левски остава едно име, а от рождението му са изминали едва 180 години. Не че не се говори за него, говори се особено по чествания с патетични речи. За него се говори и пише понякога твърде много дори от хора, които нямат исторически познания и им липсва най-ценното – чиста и свята любов към България. Такава, каквато е имал и Апостолa. Но какво правим, как живеем?
Не предаваме ли Апостола всеки ден с делата си?
Mиналото трябва да ни е пътеводна светлина. Не просто трябва да си спомняме и да говорим, а да пазим чист образа на Левски. Всеки един от нас с поведението и с живота си трябва да изгражда паметник на Апостола вътре в себе си.
Защо обичаме толкова много себе си и презираме ближния?
Защо преди заможните са строели училища, за да се изучат всички деца, а сега всеки е готов да препъне другия, за да мине напред? Ето този български манталитет е ненавиждал Левски. Днес не живеем в неговата „чиста и свята република“, а робуваме на жаждата за успех и надмощие над другия. Не изпълнихме мечтата му, но въпреки това гордо изричаме неговото име. Но красивото, докосвано от ръцете на мнозина невежи, губи блясъка си и на бъдещите поколения се предоставя омърсено.
„Плача за Левски.“
В сините очи на детето видях частица от стоманеносивия поглед на Апостола. Малкото момче тъжеше за България така, както за нея страдат всички родолюбци. Страдам и аз в себе си, но знам, че все още има надежда за България, докато някой плаче за Левски.
Писател, преводач и художник призова да си спомним великите идеали
Писателят Иван Кьосев, известен още и като утвърден преводач от френски, журналист, редактор и художник, изпрати до редакцията ни две свои стихотворения, посветени на Васил Левски. В деня, в който чествахме 180 години от рождението на Апостола на свободата, той изрази надежда така да си дадем по-ясна сметка за съвременното ни общество и колко далеч е от идеалите на най-великата фигура в националната ни история.
Освен прекрасните стихове, Иван Кьосев ни изпрати и снимка на свой живописен портрет на Васил Левски, с който илюстрираме неговите поетични произведения.
Иван Кьосев е роден в град Попово, Разградска област. Още като дете се премества да живее във Варна. През 1976 година завършва специалността романска филология в Софийския университет „Климент Охридски”. Специализира в университета „Париж ХI” във Франция. Работил е като преподавател, журналист и редактор. От 1995 г. е преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”. Автор е на научни публикации, телевизионни сценарии, журналистически материали, както и на книги с разкази и стихотворения. Преводач е на френските писатели Жак Превер, Рьоне Гийо, Маргьорит Дюрас, Сент-Бьов, Жозеф дьо Местр, Жан Пол Сартр и др. През 2003 г. за книгата си „Беглец” получава годишната награда за белетристика на СБП. Като любител художник има шест самостоятелни изложби – живопис. Негови картини са частно притежание в Австрия, САЩ и Франция. Член е на Съюза на българските писатели.
ОСЪВРЕМЕНЯВАНЕ НА ИДЕАЛИТЕ
Един десетгодишен хлапак се похвали:
– Любимият ми град е Ню-Йорк!
Попитах го:
– Не си ли българин, бе момче?
Отговори:
– Българин съм…, за съжаление…
Днес във градчето на Васил Ивàнов
младежите говорят на английски…
За тях е смехотворен идеалът му,
антùка е духът му харамийски.
Мечтаят даже малките момчета
да отпътуват някъде в чужбина
– далеч от подбалканските полета
и по-далеч от думата родина.
Родината е много неприятна
и се римува със мизерия.
Републиката – „чистата и святата”
затъва в чуждоземската истерия.
Безродството е начин на живот,
мечтата – лъскавата лимузина.
Печалбата без труд и пот
е идеалът за мнозина…
Далече…, по-далеч – зад океана
животът е тъй бляскав, интересен…
Намръщено висù над нас Балкана.
Забравил е „хайдушката си песен”.
ЛЯТНА ВЕЧЕР КРАЙ ПАМЕТНИКА НА АПОСТОЛА
“Времето е в нас и ние сме във времето…”
В. Левски
Изтича времето Апостоле,
червено – виното се лее.
Електронните часовници студено
фиксират слепите минути.
А старите будилници в музея
сънуват нещо в мрака на Историята
и посетителят немее
в очакване на Равносметката.
Кат чисти дрехи земният човек е скътал
за оня страшен час когато
ще го блъсне Ориста от Въртележката
и ще го отнесе далече…
Ала защо ти Повелителко на живите
допускаш в сметките ти да се бъркат,
ръцете дребни на страхливеца
голямото кормило да завъртат?
Виси пламтяща гилотина
над раменете на Живота ни
и нишката усуквана стотиците години
заплашва да се скъса…
За низки разпри тясна е земята ни,
тъй както тясно е семейното ни жилище,
къде ще закопаеме ковчежето със бисери
ако изчезнат пръст, трева, небе?
Къде да закопаеме телата си
ако изчезнеш ти Родино?
Къде прокуждаме децата си?
Къде? В каква Чужбина?
Към други острови Животът ще заплува
и с него жилото отровно на омразата…,
но ето крясък на щастлива птица
крилото на кошмарите ми смазва.
И аз се сещам, че е лято,
че някой песничка се кани да запее,
че някъде блажено жаби крякат
и толкоз много искат да живеят…
Фото Live.Varna.bg