Веселин Златков
Февруари във Варна не е особено весел месец. Да, празници – колкото искаш, понякога дори и слънцето може да се усмихне и да стопи мръсния сняг, както се случи през миналите дни. Но именно по време на Малкия Сечко зимата започва да идва малко в повече на града, който е свикнал да живее истинския си живот през лятото. Както преди време ми беше обяснил мъдро и убедено един таксиметров шофьор, тъкмо през февруари парите на работещите в туризма и покрай него, които са спечелени предния сезон, започват неумолимо да свършват. А и сметките от януари трябва да се плащат, заедно с неизплатените харчове по новогодишните фиести… „И няма какво да се чудим, че градът се вдигна през онзи февруари на протест!“, коментира таксиджията, определено доволен, че нямам довод да оспоря теорията му за произхода на недоволството, изкарало преди години хиляди варненци по улиците.
От „онзи“ февруари, когато Варна се разбунтува първо за сметките за тока, а после за още сто неща, които правят живота в този град мизерен, минаха четири години, точно колкото е мандата на един парламент, на едно правителство и на една местна власт. Колко бяха министерските съвети за този период в действителност, може да преброи всеки сам, като нищо чудно обаче и да пропусне някой. Изборите в този период изведнъж станаха доста по-начесто от нормалното, а както всеки знае, чакат ни и нови.
В целия политически шум, породил се след падането на първото правителство на Бойко Борисов, за което варненските събития от 2013-а определено имат огромно значение, партии и коалиции се създаваха и разпадаха, правиха се компромиси, проекти се проваляха, после се възраждаха и прекрояваха. Така се случи, че в тези турбулентни времена започна да се променя дори световния ред и призраците на Студената война се пробудиха. Гражданското общество в България, които уж беше станало важен фактор, малко по малко се оказа разцепено, употребено, разпръснато и в крайна сметка отново замлъкна. Сега гледаме какво се случва в съседна Румъния и цъкаме с език, убедени, че такива протести у нас няма как да станат. И някак си забравихме, че всъщност ги е имало.
Това, което сега съществува във Варна като гражданска активност, е по-скоро пародия. На обществената сцена има някакви активни граждани, които започват да стават все по-съмнителни в ролята си на изразители на общото недоволство. Техните призиви започват все по-често да звучат като истерични повици да им бъде обърнато внимание, каузите им стават все по-лични, а протестите се превръщат лека-полека в празни жестове и налудничави демонстрации, от които няма особена полза. И в крайна сметка, гражданите, от името на които те се изявяват, започват съзнателно да странят от тях.
През изминалата седмица целия този процес намери може би най-уродливата си проява, която няма как да бъде определена по друг начин, освен като пародия на граждански протест. Ексцентричният варненец Росен Марков, добре познат с поредица от безвкусни акции, пълни с ексхибиционизъм и опорочили не една кауза, тръгна да се пали пред община Варна. Причината – протест срещу конкретен зам.-председател на общинския съвет, който според него съсипвал всичко в града. Атаката на Марков срещу Янко Станев обаче всъщност е на лична и на бизнес основа и трудно може да се свърже с някакво общо благо. Там е работата, че приетата преди време нова наредба за траурната дейност, която се оказва, че пречи бизнеса с цветя на ексцентричния варненец, е дело на Станев, който още през 2015-а я беше внесъл в местния парламент от свое име.
Росен Марков първо щеше да гладува пред общината, но нещо се отказа. После, по собствените му думи, се опитал няколко пъти „да се разбере“ с Янко Станев, но така и не успял да се срещне с него. Така се стигна до решението за самозапалването, предварително обявено на журналисти, грижливо режисирано по начин, че да не стане, но да бъде заснето, за да влезе в новините… Е, това трябва да мине за граждански протест ли?
Гнусното в случая е, че действията на един търговец с нарушени бизнес интереси се превръщат в пародия на трагичната смърт на Пламен Горанов, който остава символ на гражданското недоволство, колкото и това да не се харесва на някои хора. Макар мнозина да искат да го забравят, някои от гузна съвест, други от страх, а трети просто защото така им е по-лесно, горящият варненец просто няма как да бъде изтрит от историята на града ни.
Да, Грамадата, грижливо „прибрана на склад“ от общината, е само спомен. Да, паметен знак за случилото на стълбите под прозорците на кмета също липсва, въпреки всички обещания, че такъв ще бъде поставен. Да, истината за Пламен Горанов вече все по-настойчиво и съзнателно се изкривява, постъпката му се омаловажава. Но няма как той да изчезне от съзнанието ни, защото всяка година, в потискащия варненски февруари, споменът за него ни застига отново и отново. Достатъчно е само да го помним, нищо повече. И да се стараем да проявяваме поне това уважение, което дължим на всеки човек, отишъл си без време, правейки нещо не от лична изгода, а в името на обществото.
Булфото