Веселин Златков
Нормално е в края на една година да хвърлиш поглед назад, да си припомниш какво се е случило, какво си очаквал, къде ти е провървяло, в какво си се провалил… Прави го всеки един от нас, защото всеки има нужда поне за малко да спре и да си даде сметка дали върви все още в посоката, която е избрал, както и да се попита дали тя е вярната и наистина ли го води към бленуваното щастие, към което всеки се стреми. Това е важно, защото криволичещите пътища на Съдбата (или на реалните обстоятелства, ако предпочитате) често ни карат да се заблудим, да се изгубим и отклоним от целите си. А и с времето ние също се променяме, с това и споменатите цели, и мечтите ни, и понятието ни за самото щастие, както и начините, по които се мъчим да го постигнем. В един миг наистина е задължително да спреш и да се огледаш. Защото може да се окаже, че светът се е променил, а ти даже не си разбрал за това.
Напоследък обаче виждам около себе си страшно много хора, които не вярват в подобна проверка на реалността и мястото ти в нея. Те предпочитат просто да дадат газ – в преносен, но често и в пряк смисъл – и да изживеят живота си като някаква скоростна отсечка, като етап от рали. Не е важно къде точно отиваш, важното е просто да изпревариш другите, да си победител! Така изглежда тяхната житейска философия, ако изобщо този израз е подходящ за първичния инстинкт да се конкурират във всичко и с всички. За такива хора егоизмът не е порок, а нещо като дарба, присъствието на околните хора не е шанс за развитие и изграждане на някаква общност, която да помогне да се съхраним. За тях другите са просто публика, която трябва да ги обожава!
Все повече и повече стават тези хора и в милата ни родина, и в чудесния ни град. Те не искат да делят, те не виждат смисъл да помагат на другите, не смятат, че някой на нещо може да ги научи, защото в техните представи всичко е твърде просто и лесно. Сложното неумолимо настъпва в онзи момент, в който реалността ги превърне в губещи, защото няма как всички тези сякаш създадени като по калъп егоисти да спечелят. Просто победителят винаги е само един, особено когато всички искат едно и също. А то обикновено се свежда до няколко твърде стереотипни неща – много пари, бърза кола (или мотор) с неизчерпаем резервоар, последния модел телефон и евентуално някоя много красива мацка, която дефиниция трябва да е глупава, за да не създава грижи. Естествено, същият този „идеал“ има и вариант и за жени, в който единствената модификация са повечето дрехи и бижута, макар че за това може да се спори. И в двата варианта обаче най-малката стойност има човешкото същество на другата седалка: „Не ми пука, брат!“ – това обикновено е единственият коментар, който ще чуеш за присъствието или отсъствието на това, което би трябвало да е „сродната ти душа“.
Та когато хората, които се стремят да имат точно това, но не могат да го постигнат, осъзнаят, че не са изтеглили печелившия билет от лотарията, настъпва нещо ужасно. Амбицията се превръща в брутална агресия, граничеща с истерия. Загубата задължително трябва да се компенсира, най-често с разрушаването на нещо, защото така отново ще направиш впечатление…
В последните дни всички коментираха случая в Берлин, в който български гражданин от Варна брутално рита по стълбите жена, създавайки реална заплаха за живота й. И като казваме „всички“, не говорим само за България, темата стана обект на обсъждане и осъждане буквално по цял свят. Случаят някак затвори скобата на отминаващата година, която пък започна с масови сексуални посегателства по време на новогодишните празненства, отново в Кьолн. Излишно е да казвам, че през 2016-а преживяхме и далеч по-жестоки и нечовешки неща – войни, тероризъм, катастрофи, убийства и всякакъв вид зверства. Те обаче са по дефиниция нещо ужасно, което човечеството не може да изкорени от началото на съществуването си. Сляпата и непровокирана от нищо видимо агресия на празните души е нов вирус, ново заболяване, което за съжаление заплашва да се превърне в ужасна епидемия. Лекарството е само едно – да спреш, да огледаш света наоколо и да видиш своето истинско място в него. Да осъзнаеш, че не можеш винаги да печели, не можеш винаги да си номер едно, нереално е да си само победител. Защото в някои случаи е по-добре да се откажеш в името на другите. Първата стъпка е да забравиш поне за момент своите цели, мечти, да пренебрегнеш своето щастие, за да помогнеш на някой друг да постигне своето. И предстоящите празници са чудесна възможност за това… Опитай, брат! Пък може и да ти хареса.