За новите творчески планове и за това дали слага край на кариерата си, говори пред „Народно дело Седмицата“ легендата на сценичното изкуство Нешка Робева.
Ето какво смята тя за промените в политическата картина у нас и по света.
Разговаря Виолета Гурнакова
– Госпожо Робева, вярно ли е, че вече окончателно сте решили да сложите точка на Вашия творчески път?
– Не! Разбира се, че не! Творчеството е заложено у всеки човек. Това е нещо, което е дар от Бога-Творец. То ни е завещано и веднъж открил го, човек се стреми да го съхрани до края на живота си. Но ако ме питате дали слагам край на това, което 16 г. вече правя и наричам шоу само защото така звучи по-разбираемо за младите – да. Спирам. Уморена съм. Трудно ми е да издържам, т.е. финансово да осигурявам танцьорите, с които работя. Прокарахме път. Показахме, че националното ни богатство, което наричаме фолклор, е неизчерпаемо. Че е и може векове да бъде извор на вдъхновение и самочувствие.
– Нещо за новия спектакъл?
– Преди няколко месеца шефът на Русенската опера – маестро Найден Тодоров, ми предложи съвместна продукция, стори ми се интересно. Започнала съм да танцувам в Русенската опера, решихме да направим експеримент – да съчетаем фолклор с оперна музика. Народен танц с класически балет. Страшничко е, но мисля, че успяхме. Ние не противопоставяме, ние само показваме красотата и силата на двата жанра, и то с много смях и закачка. Премиерата ни е във Варна на 24 ноември. Лично за мен Варна е свързана с най-силните ми емоционални преживявания и най-значимите ми успехи в спорта. Мисля, че в живота случайности няма, дължа тази последна премиера на варненци. „Търси се Фигаро“ е спектакъл, който носи много смях, положителна енергия и леки ненатрапчиви послания, само за тези, които ще ги забележат.
– От колко време обмисляте идеята и как избрахте точно този момент?
– Смятах да прекратя миналата година, когато навършихме 15 г. сценична дейност, но по-голямата част от децата имаха желание да продължат, не ги изоставих… Скоро играхме за последен път „Мистерията Еньовден“ във Варна пред препълнен салон с учители. Беше прекрасно и за зрителите, и за изпълнителите. Поздравих ги и им припомних, че играха този спектакъл за последен път. „Не, госпожо, молим Ви – не.“ Ако искат, могат, но трябва да продължат сами. Хората гледат, радват се, но не съм сигурна знаят ли колко невероятно трудно е да осигуриш издръжката на 25 човека. Само до преди две години бяха 40.
– Удовлетворена ли сте от продукциите, които направихте и на които цяла България се възхищава?
– Ако това, което казвате, е истина, значи съм удовлетворена. Правех всичко възможно, за да зарадвам хората, да им дам надежда. Да им напомня, че и в по-тежки от тези времена народът ни е живял и творил… Завещал ни е таланта си, творчеството си, музиката песните и танците си…
– Остана ли нереализирана идея или несбъдната мечта?
– О, да! Пълна съм с идеи и съм готова да ги споделя с всеки, който би се наел да ги осъществи. Имам мечта, колкото и абсурдно да звучи на тази възраст, да създам школа за талантливи деца. Знам какво значи талант. знам как се изявява, знам, че един от големите грехове е да погребеш таланта си в земята.
– Кой беше най-силният спектакъл, в който сте вложили повече, отколкото сте предполагали?
– Безспорно „Орисия“ и „Бежанци“, но и „Кармен от Факултето“, и „Еньовден“, „Забравени“… Не знам обичам спектаклите, които представяхме, защото те са сътворени с много любов и може би защото разкриват невероятния творчески заряд на децата ни. Те са истинските творци. Без тях не бих успяла да направя всичко това.
– А кой е любимият Ви спектакъл и защо?
– Няма родител, който да посочи едно от децата си като любимо. Обичам ги всички. И всеки един от тях ми напомня за децата, с които съм работила. Във всеки един са оставили част от себе си. Както и аз. Имам усещането, че сме се вградили в спектаклите. Че сме оставили част от себе си и за бъдещите поколения.
– Имаше ли трудности и какви? Помните ли ги?
– А… как без трудности? При мен това е невъзможно. Трудностите за мен винаги са били предизвикателство. Правили са ме по-силна. Когато прекалено леко ми се удава нещо, изпитвам страх
– Ще Ви липсва ли работата с трупата и ще продължат ли проектите на „Нешънъл арт“?
– Една част от работата ще ми липсва и тя е свързана точно с творческия процес. Ще ми липсва работата и усещането,че помагам в изграждането на характерите на млади хора, в изявата на техния талант. Но убедена съм, че част от тях ще поискат да продължат, макар и в по-съкратен състав – ще им помагам с всичко, което е по силите ми.
– Харесва ли Ви политическата картина, която се развива в момента в страната ни?
– Не! Тя разкрива едни от най-грозните черти от характера на нашия народ, и по-точно чрез тези, които той избира за свои представители. Ни приемам нито манталитета им, нито липсата на култура, нито начина на поведение. Точно заради това генерал Радев спечели, защото даде заявка за друг тип политик. Даде заявка за устойчивост на убежденията, за широко скроена личност, за стабилно образован човек. Мисля, че той може да поведе народа. Дано не се лъжа.
– Надежден ли е изборът на българския народ?
– Да, мисля, че точно това поясних в предишния отговор на въпроса.
– А на американския народ?
– Не съм американка, нямам техния манталитет, не мога да говоря от тяхно име.
– Очаква ли се промяна в световната политическа картина и в каква посока ще е тя, ако я има?
– Знаете ли, Вие ме надценявате, не съм политолог, а още по-малко специалист по всичко. Има такива в България, с кош да ги ринеш. В това е бедата ни.
– Какво бихте пожелали на българите днес?
– Да останат българи. Да помнят, че са наследници на един малък, но героичен народ. И да помнят, че лесни победи няма.