„Моето сърце е октопод, или баща ми на брега на Черното море“ е експериментален филм на Нено Белчев, създаден по мотиви от романа на Безмер Багрянов „Моята последна абстрактна картина.“ Показва се в Габрово като част от 23-ото Биенале на хумора и сатирата в изкуството, в рамките на кураторския проект „Да умреш от смях“ на Марко Стаменкович.
Като структура на повествованието филмът напомня постмодерен роман – фрагментиран, разпокъсан и на пръв поглед хаотичен. Отделните парчета могат да бъдат преподреждани и всяко едно има свой собствен живот. Жанрово филмът стои на границата между псевдо-документалното кино, видео изкуството, пост-пънка (като отношение) и черната комедия. Филмът ползва изразните средства на документалистиката, без да е документален, и дори съдържа някои фантастични и крими елементи, които умело съчетава с гротескна анимация и поетичен визуален език.
Историята в се развива предимно в хипотетична балканска страна, където комунистическият режим се срива в края на 80-те години, но след няколко десетилетия отново се „възражда“, чрез осъществяването на контра-революция. „Моето сърце е октопод, или баща ми на брега на Черното море“ разглежда проблематиката на изгубеното в прехода поколение, през очите на един негов представител, но всъщност засяга общочовешки проблеми. Главният герой (човек на средна възраст) е имигрант в Берлин от балканска държава, в която се завръща нелегално, за да направи документален филм за своя баща, известен, но позабравен художник от близкото минало. А се завръща нелегално, защото на младини е бил замесен в банков обир.
Синът цял живот пламенно е отстоявал своя творческа позиция, но не е достигнал известността и успеха на своя родител, а същевременно е пропуснал да открие своето място в общество и да се справи с хаоса в личния си живот. Неговият глас (глас зад кадър) води повествованието като поредица от коментари върху спомени за неговия баща, чрез които ненатрапчиво излага своето разбиране за живота, изкуството и смъртта. Същевременно той поднася и един личен прочит на историята от края на 20-и и началото на 21-ви век. И така деликатно, но и леко иронично, разказът съпоставя живота на бащата с този на сина и представя взаимоотношения им, запознавайки ни с тях през призмата на различни културни и времеви контексти.