Варненският лекоатлет остана пети, след като финалът на 60 метра с препятствия бе повторен
Когато кореец разбрал, че е българин, го попитал кой ще е новият отбор на Димитър Бербатов
Драматичен финал, обвит в мистерия. Любезни корейци, лъскави сгради, уютен Дегу. С това ще запомни екзотичния си воаяж в Южна Корея лекоатлетът Йордан Янев. Той, адашът му Йордан Йорданов и Владимир Владимиров от СК „Атлетик” представиха Варна на световното първенство за ветерани.
Янев записа най-добри класирания – пето място на 60 метра с препятствия и шесто на скок височина в групата 70/75 години, Йорданов остана осми на 3000 метра спортно ходене и скок дължина, както и девети на 3000 метра крос, а Владимиров е седми на скок дължина.
В проявата участваха 7144 спортисти от 73 държави.
71-годишният Йордан Янев е бил 28 часа във въздуха по време на пътуването със самолет – в едната посока полетът София – Доха е 4 часа, а след това има още 10 от Доха до Сеул.
В ексклузивно интервю за „Народно дело Седмицата” Янев разкрива любопитни подробности за финала на 60 метра с препятствия, Дегу и корейците.
– Г-н Янев, чувствахте ли се уверен преди финалното бягане на 60 метра с препятствия?
– Преди да започна да мисля за финала, трябваше да се справя с проблем извън пистата. Моите колеги бяха заминали вече за Сеул, тъй като имаха билети за по-ранен превоз, и останах сам. Финалът беше в 16,50 часа, след това ми предстояха още час и половина с влака стрела до Сеул и самолетен полет към Доха в 00,50 часа. Стана така, че нямаше на кой да оставя куфара си с лични вещи, пари и документи. Рискувах дори да пропусна финала, защото ако някой го беше откраднал, нямаше как да се прибера. Добре че в последния момент един словак, бивш световен шампион, ми подаде ръка. Обеща да наглежда куфара, докато снима с камера бягането.
– Създалото се напрежение повлия ли на настройката ви за старта?
– Не. Бях решен да дам всичко от себе си, за да взема медал, тъй като с изключение на турския представител няколко души имахме постижения за сребро и бронз. След изстрела на стартовия пистолет тръгнах добре, и виждах само турчина пред мен. Тази ситуация се запази и до финала. Той финишира първи, а аз – втори. Така и не можах да се зарадвам на среброто, тъй като съдиите наредиха да се върнем на старт линията. Турчинът се развика и взе да псува, аз – също. Но никой не ни даде обяснение защо стартът ще се повтори.
– Вие за себе си имахте ли някакво обяснение?
– Не. Нямаше втори изстрел за фалстарт и бягането се проведе по правилата. Това, което видях с периферното си зрение, бе, че вляво от мен съперник събори третото препятствие, а после друг, вдясно от мен – направи същото с четвъртото. И двамата повече не ги видях встрани, но препятствия винаги се събарят. Важното е, че всички тръгнаха навреме от старта и съдиите впоследствие не са дали сигнал, че някой е направил нарушение.
– Какво последва?
– На старт линията пак викахме и искахме обяснение поне 5 минути, но нищо не ни обясниха. След това жена ни изведе от пистата и отидохме там, където са събират състезателите преди старт. Минаха 5, 10 минути, 15. Започна да ни става студено. Попитах жената какво става, казах й, че гоня самолет, а тя само повдигаше рамене. След 20 минути ни върнаха на старт линията и повторихме финала.
– Имахте ли същата злоба, и може би гняв, за да поправите една несправедливост?
– Дори и да съм имал, мотивацията вече бе по-различна. Усещах, че краката ми натежават и не ги чувствам същите. Второто ми бягане така и не се получи. След последното препятствие бях четвърти, но разбрах, че не мога да изпреваря тримата пред мен и в последните 20 метра свалих темпото. Едва ли не се разходих до финала и ме изпревари и един словак зад мен. Така се класирах пети, а турчинът отново финишира първи и стана шампион.
– Какво Ви впечатли в Дегу?
– Много чист и подреден град с 2,5 милиона жители. Не видях някой да пуши на улицата, нито хвърлен фас или каквото и да е боклуче. За разлика от Ню Йорк, който посетих преди години. Там например по плочките на улиците има черни петна, и когато попитах на какво се дължат, ми бе отговорено, че са последици от хвърлени дъвки. Колкото и да се чистело след тях, все оставали петна. В Дегу гледките са невероятни – лъскави сгради по 60-70 етажа, някои от които административни, а други – жилищни, модерна архитектура и исторически забележителности, зелени паркове, просторни улици и изрядна организация на огромния автомобилен трафик, в който участват най-различни марки маркови коли. Мислех, че имат само „Хюндай”, „Деу” и „Киа”, но явно съм бил заблуден.
– Как живеят местните?
– Спокойно, тъй като има работа за всички. Особено младите се насърчават и получават възможности за изява. Те предпочитат да учат в корейски университети, а не в чужди, защото знаят, че след като завършат, им е осигурена работа. Впечатли ме и друго. В над 270 национални телевизионни канали работят само млади корейци. Без значение дали четат новини, дали са репортери, оператори, служители и т.н.
– Що за хора са корейците?
– Усмихнати, приветливи, учтиви, любезни и възпитани. Ще ви дам няколко примера. В първия ден, когато излязох от метрото, не можах да намеря хотела си. Потърсих помощ от младо момиче. То ме хвана за ръка и ме заведе до самия хотел, въпреки че после се оказа, че се е намирал само на стотина метра. По време на едно пътуване с метрото пък до мен бяха четирима корейци. Когато единият тръгна да слиза, се поклони под прав ъгъл на приятелите си – първо, преди да тръгне към вратата, а после – миг преди да слезе от нея. Ето това е уважение, не е като у нас, да подадеш набързо на някой ръка или да му махнеш, а той дали ще отговори или не, е отделен въпрос. На връщане към Сеул с влака, не разбирах на корейски кога трябва да сляза. Една жена ми каза, че остават 15 минути до столицата. Когато спирката дойде, тя ми кимна с глава. После ми помогна да си купя билет за метрото за намиращото се на 50 км летище Инчон, а друг мъж ми показа как се стига до нивото, от което тръгва метрото. Не само пътувахме заедно, но ме придружи и до самото летище, където намерих колегите си.
– За първи път ли пътувахте с влак стрела?
– В Южна Корея – да. За първи път обаче станах свидетел на такава тишина. От Дегу до Сеул не чух някой да говори. Пред моята седалка имаше брошури. Разгледах ги и на тях видях устни, върху които е поставена длан с изпънат показалец. След като помислих малко, предположих, че така се препоръчва да се пази тишина във влака. И се оказах прав.
– Корейците знаят ли нещо за България?
– При едно от пътуванията ми с метрото около мен бяха група студенти. Един от тях се приближи и ме попита откъде съм. Когато му показах анцуга си, на който пишеше BUL, той възкликна: „А, България, България. Димитър Бербатов. Кой ще е новият му отбор?!” После отиде до други чужденци. Като разбра, че са французи, им каза нещо за Париж, Лувъра и т.н. След това попита норвежци за Осло, а англичани – за кралицата. Това показа колко ученолюбиви и любопитни са корейците.