Веселин Златков
Опера, джаз, поп музика – различни направления, които изискват различни гласове. Понякога обаче се появява изпълнител, който може някак лесно да „превключва“ от едно течение в друго. Точно такъв е случаят със София Димитрова.
Всъщност, дали преминаването от един стил в друг е толкова лесно, колкото като слушаш нея, може би само тя знае. При всички случаи гласът на София е истинско съкровище.
В момента той може да се чуе на джаз сцените в родния град на певицата – Варна. Дълго време обаче дом ѝ е Ню Йорк, където драматичен сопран се развива, за да прозвучи на много европейски и световни сцени в Италия, Швейцария, Португалия, Испания, а също в Лондон, на фестивала в Единбург… Изобщо, на много места, където почитателите на класическата музика да се насладят на изпълненията ѝ. А когато сър Тим Райс каже, че чува в гласа ти преродената Калас… Е, това си е достатъчно висока оценка!
За София обаче тази кариера далеч не е единствената цел и това е основната причина да се завърне в България. Както самата тя казва – тук е много по-лесно да прави това, което е искала още от началото – собствена музика.
В момента София Димитрова записва и миксира първия си самостоятелен албум, който трябва да е готов през пролетта. И няма нищо общо с операта.
- Разкажи ни историята на твоя глас – как и кога го откри, как го разви?
- Тя е доста интересна, минах през доста различни стилове. Аз пея от съвсем малка. Съвсем случайно, като бях двайсетина години, намерих едно старо домашно видео, в което майка ми ме пита: „Какво ще правиш?“
Отговорът ми беше: „Ще бъда оперна певица в Ню Йорк“! Аз вече бях в Ню Йорк, но никога не съм подозирала, че на три години съм казала нещо такова.
Иначе музикалното ми образование започна с цигулка в Музикалното училище, но този инструмент не ме „викаше“ много и все пеех. Даже учителката ми по цигулка ми казваше: „Хайде де, запиши се на един урок по пеене“. Но аз съм инат – не се записах на пеене, сама си пеех. Когато отидох в САЩ, отидох с теория на музиката. В тази специалност има много пеене, много хор. Близко до ума е – явно пак пеенето ме е теглило. Класиката не беше много моето нещо, поне в началото, но после гласът ми започна да расте и ми казаха това, което обичам да правя да го развия на макс, а после да правя каквото искам. Така записах оперно пеене и гласът ми наистина се разви много тогава, до драматичен сопран. Но после дойде момент, в който наистина започнах да пея това, което харесвам – джаз, поп, рок и по-алтернативна музика. Сега най-накрая започнах да записвам и да пея музиката, която винаги съм искала.
- Но ти определено имаш и успехи в оперното пеене…
- Да, това беше много интересен период. Ходих на представления в Европа, в Лондон, в две поредни години участвах с изяви във фестивала в Единбург. И естествено – в Щатите, но… Дойде ми прекалено комерсиално всичко това. Много от нещата в последните десетина години се поставиха в едни квадрати, в които аз не можех да вляза. И затова правя нещо… друго.
- Другото – поп, рок, джаз – това не е ли по-комерсиалната музика по принцип?
- По-комерсиална е, но е по-свободна и аз мога да правя в нея каквото си искам. Не ми казват „За този глас – трябва да пееш това“. Тоест, може и някой да го казва, но аз не слушам… Докато в операта беше „еди-кой си пее тази роля, значи ти не можеш“. Не го разбирах! Или „не си висока, значи не може да пееш еди-си кой характер“… Не навсякъде е така, разбира се, но в средата, в която аз попаднах, беше по този начин. И трябваше да си продам душата, пък аз не исках… Така реших, че по-скоро ще ходя да пея в старчески домове на хората да се радват, отколкото да правя това. И тогава се върнах тук и стана това, което винаги съм искала.
- Сигурно доста хора те пипат за завръщането, защото когато един човек е талантлив и има реална възможност да се развива извън България, всички му казват да използва това максимално…
- Връщането е част от пътя. Аз не съм затворила никакви врати. Това, което научих в чужбина, ми помогна да преоткрия това, което съм искала да правя, и ми даде една стабилна основа – не само в музикалния бизнес, но и как да се справям във всекидневния живот и да постигам това, което искам. Това става по-трудно в малкия град. Мисля обаче, че стана пренасищане с много неща – емоции, мнения… А там нямаш възможност да си правиш това, което искаш – ако са те поставили в една категория, трябва да правиш това.
Животът на музиканта в Америка не е много по-различен от тук. Живей се от стотинка до стотинка, работи се от сутрин до вечер, събота, неделя, празници, Коледа, Нова година. Може би имаш време за семейство, може би не… Тук намирам, че човек може много по-спокойно да реализира по-лесно и с по-малко средства неща, които в САЩ излизат много по-скъпо. Дори да вземем цената на един час в студиото – а то не се плаща само за студиото, плаща се и на хората, на втори, на трети… Там няма такова нещо да се включиш чисто приятелски в нечий музикален проект, както имам късмета да се случи в моя проект или както аз съм правила за колеги. Там първият въпрос е: „Колко ще ми платиш?“
А пък изкуството и парите за мен са несъвместими. Не можеш да правиш изкуство, ако влизаш в него за пари. Нещата там са в пъти по-комерсиални, дори и да пееш в църква. Като цяло там има наистина чудесни артисти, но на повечето нива, особено в последните 15 години, за които мога да говоря, се стигна дотам, че има много копия, но много малко оригинали… А и тук намерих хора, които им харесва как правя другата музика, извън операта.
- Кои са твоите хора тук?
- Имам много добър приятелски кръг, много добри артисти и музиканти, които са ми любими. Видяхме се отново с Чавдар Гочев – Чарли, с Цветан Момчилов, с които свирим и ме вдъхновяват, при това и като настроение, като отношение към живота.
- Какво да очакваме като резултат от завръщането и тази вдъхновяваща среда?
- В момента записвам първия си албум, всички песни, включително и текстовете им, са писани от мен, почти всичко е изсвирено от мен… Последното всъщност не е чак толкова трудно, защото музиката е доста електронна. Надявам се март месец вече да е публикуван – да е някъде там, в интернет! Аз ще се опитам да го издам на всички възможни платформи, но това е най-достъпния начин музиката ми да стигне до хората. Има песни и на български, но повечето са на английски. Познавам повече хора, които говорят английски, така че няма как, трябва да присъстват и двата езика.
- За какво се пее в песните ти?
- За отношенията между хората на всякакви нива. Текстовете ми са донякъде абстрактни. За мен те се отнасят към отношенията между човек и човек, между колеги, между човека и природата. Но други хора могат да намерят в тях и друг смисъл. Гледам да предам емоцията, която сама си изказва думите, а оттам – накъдето тръгне.
Това, което правя в момента, е точно това, което съм искала винаги, сега съм 100 % себе си. Възможно е на някои хора това да не им харесва, но аз съм инат и не ми пука. Всъщност, направих един цял кръг, за да се завърна към това, което съм искала. Но преди 15 години нямаше да се справя, не и по начина, по който мога да го направя сега. Първо, защото натрупах самочувствие, второ – имам вече житейския опит. И освен това, има хора, които ми казват: „хайде, какво чакаш?“ И така, от едно „какво чакаш“ се появи една песен, после друга и така – за цял албум.
Фото HarrySun
Интервюто е публикувано първо като част от проекта „Виж музиката!“ на Българска музикална асоциация.