Йордан Йорданов взе два мустака за спомен от втората си Олимпиада в Окланд
От третата по височина кула в света колите му се сторили като мравки, а корабите – като хлебарки
Лeкоатлетът Йордан Йорданов от СК „Атлетик“ Варна (Варна) участва във вторите си Олимпийски игри за ветерани, които се проведоха за девети път в най-големия град на Нова Зеландия – Окланд. В мащабната проява се пуснаха около 25 000 спортисти от над 100 държави, като за Йорданов това бе втора Олимпиада след Торино през 2013 г. Погледът на варненеца вече е насочен към японския Канзай, който през 2021 г. ще събере за 10-и път ветераните-олимпийци.
В Нова Зеландия Йорданов взе участие в две дисциплини – завърши пети на 400 метра и девети на 800 метра.
По-скоро село, отколкото град. Така много хора описват безгрижното очарование на разположения на западния бряг на тихоокеанския залив Хаураки Окланд. Как го видя и кое най-много впечатли Йордан Йорданов във втората му олимпийска авантюра, ще разберете от ексклузивното му интервю за „Народно дело Седмицата”.
– Г-н Йорданов, вашата същинска визита в островната държава започва с откриването на Игрите. Какви бяха първите ви впечатления?
– Откриването бе изключително завладяващо. На стадион „Идън парк“ участниците бяха разположени по спортове, като на всяко място имаше по една електронна гривна и в един момент в тъмнината засвяткаха 25 000 разноцветни светулки – всеки спорт в различен цвят, а на терена изригнаха гигантски фойерверки. Гледката беше фантастична. Тя не би могла да се опише, трябва да се види. И всичко това придружено от екзотичните ритми на маорските песни и традиционните ритуални танци, които са в основата на онзи своеобразен спектакъл, с който се надъхват и нахъсват новозеландските ръгбисти преди всяка среща.
– Цялото това артистично шоу е било на митичен за Нова Зеландия стадион.
– Да, защото е свързан с легендарния Дейв Галахър, известен като бащата на „черното“ ръгби. Той дългогодишен състезател и капитан на новозеландския национален отбор по ръгби от края на 19-и век до смъртта си през 1917 г. След грандиозната феерия от светлини спортистите ветерани бях поздравени от Кай Холм – президент на Международната мастерс федерация, Лорд Себастиан Коу – шеф на ИААФ, Бил Инглиш – министър-председател на Нова Зеландия, Фил Гоф – кмет на Оукланд, Питър Томсън – генерален спонсор на Игрите, и Сър Джон Уелс – председател на Борда на директорите на Игрите. Последва концерт с участието на популярни новозаландски певци, а откриването на Игрите завършва с тържествено пъстроцветно шествие на спортистите ветерани…
– Доволен ли сте от вашето представяне?
– То е значително по-добро от участието ми преди четири години в Торино. На 400 метра гладко бягане от 13 регистрирани участници се класирах на финал, където завърших на пето място, а на 800 метра от 16 участници отново бягах на финал и финиширах девети. С тези постижения изпълних програмата минимум, която предвиждаше влизане в десетката.
– Освен маори, какви други хора срещнахте по улиците на Окланд?
– Като кажа хора, имам съмнението, че Господ, след като е пообъркал езиците на строителите на Вавилонската кула, е прескочил до Нова Зеландия, събрал е хора от всяка раса и цвят и ги е заселил на островите. След седмица скитане из изключително красивия зелен рай, мисля, че само индианец от племето мохикани не срещнах.
– Хареса ли ви архитектурата на града?
– Ами, не срещнах, по-скоро не видях жилищен блок. Като изключим Ситито, централната част на Окланд, разположена върху десетина квадратни километра и с административни сгради на повече от 30 етажа, на останалите 590 квадратни километра се белеят стотици едноетажни, тук-таме двуетажни, потънали в зеленина дървени къщички с неизменната ниско подстригана ливадка.
– Как се отнасяха с вас местните?
– Те са приветливи, учтиви и вежливи. Скитам по уличките в квартала и като срещна мъж, разхождаш кученцето си, той дискретно кимва, чувам само едно „джентълмен“ и бавно отминава… явно потомък на англосаксонци. А в кварталът, където бях отседнал, срещах предимно азиатци. Те също са уважителни, но по техния си своеобразен начин. Що се отнася до кореняците – маорите, вероятно са приели някои от особеностите на поданиците на английската кралица от една страна и нещичко са възприели от самураите и монасите от Шао Лин. Но пък са си запазили яките си снаги и живописни татуировки. Понякога забелязвам първо движеща татуировка и след това се очертава фигура с разкошна черна грива.
– Качихте ли се на един от символите на Окланд – Кулата?
– Разбира се. Кулата е 328 м, трета по височина в света след Берлинската (368 метра) и тази в Куала Лумпур (420 метра). От 51-вия етаж гледката е изумителна – целият град е в краката ти, автомобилите са като мравки, корабите изглеждат като пълзящи хлебарки, а 30-40-етажните сгради наподобяват кубчета от детска игра.
– Кои други забележителности на града разгледахте?
– От Кулата се отправих направо към морския музей. Доста запазен, с прадеди на днешните катамарани,с които маорите са стигали далечни острови, плавайки по водите на Великия Тих, но не винаги спокоен океан. И тъй като времето е кът, препуснах и към Художествената галерия, където видях класически картини и реплики на Джорджоне, Веронезе, Франс Халс, Ботичели, Шандер, Фрагонар. Зала със съвременни, модерни нещица, близки до натюрела на Кандински, Матис, Малевич, а в една съседна зала всеки посетител може сам да създаде свой шедьовър. От тук до Музея на войната разстоянието е различно, в зависимост от това кого питам – от два до пет километра. На мен обаче ми се сториха поне десет. Величествена сграда, съградена в памет на падналите в две войни новозеландци – Първата и Втората световни войни. Много ми допадна голямата ливада през музея. Имах чувството,че стъпвам по персийски килим. Краката ми потъваха в тревата и се чудех как са я отгледали тази чудесия. Тъй като пожелах да си оформя подобно чудо на ранчото, попитах един джентълмен как да го направя. Той ми отговори, че за тази цел са необходими три университета. Е, аз ги имам и трите, но той уточни, че единият е на дядото, вторият – на бащата, а третият – на сина. Демек, нужни са три поколения, за да си имаш такава ливадка. И докато се разхождах край музея, мярнах едно огромно дърво с разкошна корона и яки, дебели коренища, вероятно поне двестагодишно. В близост се мъдреше един паметник. Какво беше учудването ми, когато прочетох името Робърт Бърнс. Странно какво търси този шотландец толкова далече от дома си. Спомних си тутакси: „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж…“. Така и не успях да намеря връзка между поета и зелената страна, но се оказа, че той е на трето място по брой паметници по света. Първа е английската кралица Виктория, след нея се нарежда Колумб, а Бърнс е трети. Посетих и още два музея – на авиацията и на транспорта.
– Какво си мислехте, когато се сещахте, че под вас в земята има хиляди тлеещи вулкани?
– Нито за миг не съм бил притеснен, тъй като последният от тях е изригнал преди 600 години. На островите край града, до някои от които отидох с ферибот, също има много вулкани. Един от тях е действащ, но не е опасен.
– Взехте ли си нещо за спомен от Нова Зеландия?
– Два чудесни мустака. Те са едно хоби, свързано с моята външност. От няколко години колекционирам мустаци с по-внушителни размери. Притежавам разкошни други екземпляри от различни националности – от Белгия, Германия, Франция, от Люксембург на европейското в Ница, както и чешки мустак от Олимпиадата в Торино.