В началото на миналата седмица в редакцията на „Народно дело Седмицата“ позвъни мъж, който ни помоли да публикуваме негов разказ, посветен на трагедията, сполетяла район „Аспарухово“ на 19 юни 2014 година. Невиждано наводнение отне 13 човешки живота и преобърна съдбите на стотици, дори хиляди жители на южния квартал на Варна. Две години по-късно авторът Мехмед Сабдулов превърна спомена за случилото се в литература, в покъртителен кратък разказ.
„Разказът е написан по действителен случай. Описват се последните часове от живота на хората в къщата, поела първите удари на бедствието. От всичките девет души – един мъж, четири жени и четири деца, успява да се спаси само баба Жана. Другите са намерени на различни места, далеч от къщата, където са били. Жалко за всички, особено за невръстните деца, не разбрали нищо друго от живота, освен немотията и липсата на майчина и бащина топлина.
Това, което се случи на 19 юни 2014 година, ще се впише с черни букви в историята не само на Варна, но и на България. Тази трагедия обедини целия български народ и показа, че няма религиозни, политически и етнически различия и че трагедията и болката е преодолима, когато има милиони протегнати ръце, готови да помогнат. Тука е мястото (ако, разбира се, този разказ бъде публикуван) да благодарим на българският народ за помощта и подкрепата оказана на нас, пострадалите. Благодарим на всички, които бяха в квартал Аспарухово и дадоха всичко от себе си за нормализирането и почистването домовете на пострадалите, улиците. Благодарим на фирмите, които снабдяваха квартала с питейна минерална вода, одеяла, перилни и почистващи препарати и всичко от първа необходимост.
На ,,Главболгарстрой”, на ръководителя Митко, както го наричахме, на шофьорите и на всички други. Благодарим на оная жена, която получила мизерната си заплата и купила лекарства, на другия ден ги раздаваше на бедстващите.
Дали някога ще излезе истината за бедствието.
Много са въпросите, които си задаваме – От къде дойде тази вода? Защо никой не ни казва истината? Ако дърветата не бяха изсечени, нямаше ли да се случи това?
Защо лъжат за броя на жертвите, та те са 11 само от улица ,,Горна Студена”. Ами за другите, дето се говори?
Искам да кажа и нещо много болезнено и нечовешко. Помощите, отпуснати за пострадалите, като облекла, консумативи, пари и други, са били дадени на лица и семейства, нямащи нищо общо с бедствието. Ето, това боли повече от всичко друго.
Оставяме Всевишният да ги съди“, написа авторът на разказа.
19 юни
Мехмед Сабдулов
„Бог мрази злото и страданията, които то причинява, много повече, отколкото човек мрази тези неща.“ (Исаия 55: 8, 9)
1.
Още от ранни часове Жана започна подготовка да посрещне дъщеря си, която се връщаше от чужбина.
Слагаше тавата във фурната, когато до нея застана, търкайки очите си, едно дребно и слабичко момиченце:
– Бабо, мама дойде ли си? – то още не можеше да се събуди, но при мисълта че майка му ще си идва, стана рано.
– О бабе, много си подранила – жената сложи тавата във фурната, затвори капака и включи печката. Обърна се, взе детето на ръце и отиде до мивката – Ще си лягаш или да ти измия личицето?
– Искам мама – каза то и се огледа.
– За мама е още рано. Чакай да видим колко е часът? – погледна часовника на стената – има време. Сега е шест, значи още толкова и мама ще си бъде тук.
– Ами сладки ще има ли? – то продължаваше да се озърта и пита.
– Ти за сладки ли? Ти мама не обичаш ли?
– Обичам, ама нали тя ми обеща по телефона че ще има много шоколад.
– Щом ти е обещала, значи ще има – отговаряше баба Жана, като му миеше лицето.
Отново заваля, вятъра също се усили. Баба Жана погледна през прозореца и поклати глава.
– Не се наваля бе. Какво лято само, не се мина ден без дъжд.
Беше се отдръпнала от прозореца, когато чу спиране на кола. Отново погледна и едвам не извика. Дъщеря й, прекрасното й момиче, слизаше от таксито.
Децата също бяха чули шума от колата и вече бяха излезли на двора. Малката прегърна майка си за краката и викаше:
– Майко, майко, вземи ме на ръце.
Младата жена остави една доста голяма чанта на земята, наведе се и вдигна момиченцето, целуна го по двете страни, притисна главичката му до гърдите си. Не можа да зaдържи сълзите и се разплака. Остави момиченцето на земята и клекна. Придърпа момчето към себе си, прегърна двете деца и още по силно заплака.
– Милички мои. Колко сте пораснали и колко сте ми хубавички. Знаете ли колко ми беше домъчняло за вас? Как исках да ви прегърна и целувам!
2.
– Мамо, донесе ли ми шоколад? – малката не се стърпя и попита.
Баба Жана ги прекъсна и някак ядосана извика:
– Хайде по-бързо вътре. Не виждате ли че вали?
Малката се помъчи да вдигне чантата, ала тя бе тежка и се обърна към майка си:
– Мамо, вземи чантата че ще се намокрят сладките.
Младата жена я щипна по бузката, вдигна чантата и я внесе вътре.
След като влязоха, тогава баба Жана прегърна дъщеря си, целуна я по двете страни и просълзена каза:
– Сънувах много лош сън. Постоянно се молех, да не ти се случи нещо по пътя. Ето те вече в къщи, жива и здрава. Добре дошла дъще.
– Напразно си се тревожила мамо. Нали през час ви се обаждах – отвърна й също на милувките.
Вътре в стаята имаше и един мъж, седнал в ъгъла с бира в ръка. Той се изправи.
– Добре дошла, дъще. Как си?
– О, чичо Мишо. Добре заварил, добре съм. Ти как си?
– И аз съм добре. Нали виждаш – показа бутилката – Мъчим се.
Девойката се усмихна, кимна с глава, наведе се и отвори чантата, като знаеше че малката няма търпение, да види какво й носят.
– Ей тази ако не беше дошла, щях да се учудя – баба Жана гледаше през прозореца и мърмореше.
Дъщеря й я погледна въпросително.
– Лихварката, лихварката – отговори и направи една такава физиономия, че всички вътре се изсмяха.
Вратата се отвори и вътре нахълта едра и малко прегърбена възрастна жена. Едната й ръка бе на главата, притискаше едно парче от найлон, а другата държеше тетрадка, също в такава торбичка.
Настана гробна тишина. Всички я гледаха в очакване. Какво ли щеше да каже?
Тя се огледа. Погледна ги един по един. Изглежда че беше дошла в неподходящ момент и за да излезе от неловкото положение, се обърна към новодошлата:
– И ти бе момиче, намери кога да дойдеш. Нито от пролет разбрахме, нито от лято ще разберем. Ако видите какви облаци са надвиснали, все едно идва краят на света.
Женски глас се чу от вън:
– Има ли някой? Тука ли сте бре?
Баба Жана отвори и ахна:
– Ти пък от къде се появи?
Двете жени се прегърнаха и стояха така около минута.
– Чакай како, децата са вън. Ще се намокрят.
Стаята се напълни. Всеки говореше, питаше, разказваше нещо и кой кого слушаше, кой на кого говореше, не се разбираше.
3.
– Я по-тихо! – провикна се баба Жана – Каква е тази глъчка? Сякаш сме в кошер! Деца и вие по тихо. Отидете ей там в ъгъла и да не съм ви чула гласчетата! Разбрахме ли се?
Децата тихомълком се събраха на едно място. Бабата сложи цяла купчина сладки пред тях, показа им пестник и промърмори:
– И ако чуя и един глас, взимам сладките и ви гоня вън на дъж…
Не беше довършила приказката си и вътре все едно светнаха хиляди крушки. Чу се страшен гръм при който стъклата на прозорците звъннаха.
– Пази боже – огледа се боязливо жената – дано падне върху някое дърво.
Малчуганите я гледаха уплашени и намръщени. Събраха се в кръг, притиснаха се едно о друго. Взеха си по едно сладко, кой шоколад, кой вафла и се чуваше само, късането на опаковката.
Момиченцето погледна през прозореца:
– Бабо погледни!
– Нали казах, никакви приказки?
– Ама бабо виж, водата ще влезе през прозореца – то продължи, гледайки ту вън, ту към баба си.
Бабата видя страхът в очите на малката, стана и погледна през прозореца.
Водата бе напълнила двора и изравнила със долната част на прозореца. Едвам сега забеляза, че и през вратата влизаше.
– Ама какво става тука? – извика тя. – Грабвайте децата и всички на вън!
Ала това, което се случи не даде възможност на никого да реагира.
Чу се бучене, силен грохот. За миг настъпи тишина.
Изведнъж стената се събори и огромна вълна връхлетя вътре. Настана паника. Чуха се детски викове – Мамо, мамо!
Огромната водна маса събори и другата стена. Хора и мебели се завъртяха във водовъртежа, който се получи. Безпомощните тела се удряха по стърчащите останки от стените и бетоните колони. Никой не бе в състояние да се хване за нещо или да помогне на друг.
Главата на баба Жана се показа над водата и успя да извика:
– Дъщеее, къде са деца…… – и по вече не се видя, водата я отнесе към задната част на вече заличената къща.
Младата жена успя да хване сина си, като се държеше за една арматура, стърчаща над водата и се оглеждаше за дъщеря си. Зърна я за секунда. Малката се помъчи да извика на майка си,
но се чу само едно …м…. – и главичката му се скри под водата. Майката се пусна от желязото и прегърнала сина си, се опита да достигне до момиченцето. Силното течение ги удари върху електрически стълб и те така прегърнати, бяха отнесени.
Дъждът се сипеше като из ведро и увеличаваше нивото на водата.
Електричеството бе спряло. Всичко бе потънало в мрак. Освен бученето на огромната водна маса, от време на време се чуваше зов за помощ и детски писъци.
4.
Улицата от двете си страни бе превърната в руини. Първите къщи които посрещнаха голямата вълна, бяха сринати и изравнени със земята. Изкъртени врати, прозорци, маси, столове, перални, телевизори, матраци, хладилници се носеха от водата. Пълнеше къщите със тиня, камъни и много неща които влачеше. Огромни дървета, изкоренени от близката гора, разрушаваха това, което водата не можеше. Те задръстваха улицата и спираха всичко, което влачеше водата. Колите, паркирани от двете страни бяха смачкани, обърнати напряко и качени една върху друга. От къщите, които бяха под нивото на улицата, се виждаха само комините и върховете на покривите.
Като че ли беше настъпил края на света. За жалост за някои наистина бе настъпил.
Адът изглеждаше рай. Беше нещо ужасно, нещо неописуемо.