Вписана е в Книгата за рекордите на Гинес с уникално постижение на световни първенства
Като няма държава и няма условия, как да създаваме щангисти, ядосва се шампионката
Милена Трендафилова е родена на 3 май 1970 година във Варна. Тя отдавна се е увековечила в историята като най-титулуваната наша щангистка – трикратна световна шампионка в Манчестър (1989), Сараево (1990) и Мелбърн (1993), четирикратна вицесветовна шампионка и два пъти трета на планетата, деветкратна европейска шампионка и два пъти втора на Стария континент. Носителка на Световната купа. Завършва четвърта на Олимпиадата в Сидни през 2000 година и шеста в Атина през 2004-та. Вписана е също в Книгата за рекордите на Гинес за най-много спечелени световни титли в различни категории – 69, 70 и 75 кг. Заслужил майстор на спорта. Милена е и българската щангистка с най-много подобрени рекорди на големи първенства – 47 европейски и 17 световни.
Като състезател на ДФС (ЖСК-Спартак) става два пъти европейска и веднъж световна шампионка, а останалите й титли са спечелени с “Черноморец” (Бургас) под ръководството на Димитър Ковачев.
В ексклузивно интервю за „Народно дело Седмицата” Милена се връща към приятни спомени с щангата на подиума, разкрива как оцелява след спорта и какво мисли за масираната кампания на именити наши спортисти за отпускане на пожизнени премии и на световните ни и европейски шампиони и медалисти и техните треньори.
– Милена, започвате с лека атлетика и дълги години успявате в хвърлянето на копие, но после влизате в залата на щанги. Защо?
– Защото в един момент щангите много ми харесаха. Най-вече с динамика и страст. Получи се така, че влязох в Спортно училище „Георги Бенковски” с лека атлетика и го завърших с вдигане на тежести, тъй като в девети клас реших да сменя спорта. Иначе от 8-годишна тренирах лека атлетика. Спечелих много отличия на хвърляне на копие, дори мисля, че рекордът ми за девойки – 50 метра, доскоро не бе подобрен. Но след като през 1986 година влязох в залата за щанги, не излязох повече от там. Треньор и в щангите ми се водеше Георги Сакеларов, който иначе е специалист по хвърлянията в леката атлетика.
– Тренирате щанги от 1986 година, а само две по-късно вече сте европейска шампионка.
– След една година тренировки влязох в националния отбор. Треньорите там видяха таланта в мен и го развиха, бързо усвоих и техниката. Не участвах на първото световно първенство в историята за жени през 1987 година в САЩ, но година по-късно на първото европейско в Сан Марино вече бях най-високо на почетната стълбичка. Взех златото с 90 кг в изхвърлянето и 115 кг в изтласкването. През 1989 година в Манчестър пък станах едновременно за първи път световна шампионка и за втори път европейска.
– Защо след първите си три значими титли напускате Варна и отивате в Бургас?
– Предложиха ми по-добри условия за развитие и по-добро заплащане. Във Варна съжаляваха, че са ме изпуснали, дори по-късно искаха да се връщам, но нямаше как да стане.
– След толкова много слава на световни и европейски първенства, кой е най-щастливият ви миг в щангите?
– Веднага се сещам за два. В Рим през 1994 година, след като спечелих поредния си златен медал на Стария континент, наградиха с плакети мен и гъркиня, като най-добрите щангистки в Европа. На европейското в Севиля пък четири години по-рано аз и Гълъбин Боевски подобрихме световните рекорди при жените и мъжете в изтласкването.
– Помните ли как се разминахте с медал от олимпиада?
– Помня, че и на двете олимпиади в Сидни и Атина завърших с един и същ резултат. Това означава, че въпреки че бях преминала 30 години, съм поддържала цели 4 години едно високо ниво. През 2000 година малко не ми стигна за бронза, а след шестото място на Игрите през 2004-та приключих състезателната си кариера.
– Как се опазихте от допинга?
– Вижте, няма спортист да не взема допинг, но всеки отговаря за себе си. Аз винаги знаех какви медикаменти и хапчета вземам, тъй като бях най-проверяваната щангистка за допинг. Още преди състезанието, докато стъпя в залата, и чувах: „Миленче, хайде да те проверим.” Ако включим и задължителните тестове след титла и медали, сами си представете колко проби съм минала.
– Как протече животът ви, след като спряхте да вдигате?
– Бях треньор в „Черноморец” и помощник-треньор в националния отбор, както и учител и треньор в Спортното училище в Бургас. Успоредно с това съм работила в „Лидъл” и „Билла”, правила съм също разнос на плодове и зеленчуци в Несебър. Всъщност търговията с плод и зеленчук я въртях още докато вдигам.
– А от 2013-а ги продавате и на щанд на пазарчето на ул. ”Средец” във варненския квартал „Аспарухово”.
– Да, през 2013-а се върнах във Варна, за да съм по-близо до майка ми. Тя е вече на 75 години, но, слава Богу, чувства се жизнена и бодра. Имам и мъж до себе си, и всичко това ме прави щастлива. Работата – също.
– Както е казано, срамен труд няма. Дори и за легендарен спортист като вас.
– За мен е така. Аз камъни съм носила, тоалетни, ако се наложи, може да чистя. Справедлив и благороден човек съм, помагам на всеки, но никога не ме е интересувало хорското мнение.
– Не ви ли липсва треньорската работа?
– Липсва ми. Аз знам как се подбират деца, как се работи с тях и как да ги направя щангисти. Но като няма държава и няма условия, как да създадем щангисти? Една от причините да зарежа треньорството в Бургас и да се прибера във Варна бяха и намалените субсидии от федерацията и Министерството на спорта за вдигането на тежести. Стана по-трудно да набирам състезатели, след като няма перспектива за развитието им. Реално нямаше как да убеждавам деца да влизат в залата, или случайно, ако влязат, да ги задържа впоследствие.
– Вие имали ли сте оферта от чужбина, където да работите при далеч по-добри условия за щангите?
– След като през 1992 година станах европейска шампионка в Португалия, отидох за 3 месеца във Франция. Там ми направиха операция на мъртви костици на китката, вдигах в две състезания за един клуб и имаше преговори да остана и като треньор. Но не се разбрахме. Иначе съм завършила треньорски курс в НСА, който ми дава право да съм инструктор по фитнес и треньор по щанги във всяка една страна. Но след допинг скандала с нашите щангисти през 2008-а спряха да търсят български треньори в чужбина. А у нас вече обясних защо не си струва да си треньор в моя спорт.
– Преди два месеца известни български спортисти внесоха две предложения в Народното събрание за пожизнени премии за световните и европейски шампиони и медалисти и техните треньори. Идеята е на друга световна шампионка от Варна в спорта – Валентина Куюмджиева, макар че точно вие още преди години първа повдигнахте този въпрос?
– Аз, естествено, подкрепям Валя и нейните съмишленици, сред които са и едни от най-големите спортни легенди на България, но всъщност тази инициатива е моя. Още преди 6 години разкрих пред варненска медия, че световните и европейските ни шампиони заслужават пожизнени премии, подобно на олимпийските. Но тогава имаше само обещания в Парламента и до промяна на Проектозакона за физическото възпитание и спорт не се стигна. През август миналата година, точно пред моята сергия, говорих и пред елитна национална телевизия по същия казус. И сега се радвам, че се води една организирана и аргументирана кампания, която е подкрепена от изключителни имена и големи шампиони.
– Смятате ли, че този път вие и други шампиони и медалисти от световни и европейски първенства ще бъдете възнаградени адекватно от държавата за спортната слава, която донесохте на България?
– Дано стане сега, тъй като, ако нещата отново се проточат във времето, едва ли някога ще се случат. Аз и другите ми успели колеги искаме само за това, което сме постигнали, да си получим заслуженото. Аз не заслужавам само едно потупване по рамото, след като имам 22-годишна успешна кариера и 12 пъти съм слушала българския химн на световно и европейско от най-високото място на почетната стълбичка. Ние заслужаваме нещо подобаващо и заради големите лишения в името на това да прославим България. Гордея се, че го направих, но е жалко че държавата не се грижи за нас. Жалко е също, че страната ни допуска висококвалифицирани наши специалисти да излизат навън и там да се реализират в своите спортове, предавайки уменията и опита си. Вместо да правят същото, но с нашите деца в България…