Веселин Златков
Стартът на поредната предизборна кампания у нас както винаги ни изправя пред необходимостта да решим как да гласуваме. Не, не „за кого“, а именно „как“. Защото, каквото и да говорят партиите за силата на своя електорат, никоя от тях вече не може да разчита да спечели изборите само с гласовете на членовете си и твърдите си симпатизанти. Изходът от вота и на тези избори ще зависи от волята на необвързаните с чисто партийни пристрастия граждани, които не гласуват по команда, а според собствените си разбирания и симпатии. Именно за това е важно да си дадем сметка как да подходим към правото си да определим следващите управляващи, което всъщност не е само право, а и задължение. И е хубаво да си отговорим на този въпрос сега, още в началото на предизборната кампания, преди гръмовните посланията и разпалените сблъсъци в ефир и извън него да размътят идеята ни за това между какво и какво избираме.
За съжаление, политическият дебат в България е в упадък от доста време и това е очевидно. Желанието на политиците да са „по-близо до обикновения човек“ от доста време ги кара все повече да разширяват границата на позволеното, понякога нарушавайки я драстично с нецензурни изрази, не с опростени, а направо с просташки послания и с обещания, с които очевидно подценяват здравия разум на избирателите. Политиците се превръщат в шоумени. Вероятно затова има и толкова шоумени в листите. И ако понякога уж политическите прояви приковават вниманието на аудиторията, която неизменно търси скандалното, провокацията, „сеира“, от нас зависи да си дадем сметка, че целта на политиката е съвсем друга.
В последно време не само в България, но и в целия свят, популярността на политиците се определя от външни белези, не от управленските им програми. Всъщност, това променя дори и самите платформи за бъдещите управления. Те се превръщат в списък със захаросани обещания, които едва ли ще бъдат изпълнени, макар кандидатите да се кълнат, че всичко, които казват, е истинско и реално. Проблемът обаче не е само в политиците, проблемът е и в самите избиратели.
Разочаровани от мнозина уж смислени кандидати, които в последствие са се оказали „гнили ябълки“, гражданите търсят не рационални, а емоционални признаци, че могат да се доверят на някого. Вече никой не се впечатлява от това, че някой политик е или поне изглежда „по-умен“ от друг, напротив. Това дори буди някакво неясно съмнение. Никой не се впечатлява и от следването на някаква идеология, те всичките като цяло също са компрометирани. Избирателят подхожда като фен. Той се отъждествява с дадена фигура от обществения живот, в която вижда себе си, следва човека, който по някакъв начин е постигнал неговите нереализирани мечти или му говори това, което иска да чуе. Това дава на обикновения гражданин усещането, че не се е заблудил, че е наясно как стоят нещата в живота, в държавата и в света. На практика обаче точно това е голямата му заблуда.
Някой може да каже, че всъщност това е правилният подход към представителната демокрация – хората да избират за свои представители във властта такива, като самите тях. Работата обаче е там, че това е заблуда, защото политиците далеч не са като обикновените хора, не и в днешно време. За повечето от тях политиката не е някакво призвание или бреме, с което хората са ги натоварили. За тях това е професия, и както при всяка такава, те се стремят към по-добра реализация, която в крайна сметка се измерва с пари. Което в крайна сметка е доста обезнадеждаващо, като се има предвид, че главната задача по дефиниция е съвсем друга, а именно – защитата на обществения интерес, съблюдаването на законите и всичко останало, което се съдържа в депутатската клетва.
Естествено, всеки има право да избира за кого да гласува по какъвто си иска начин – по цвета на очите на кандидата, по родословното дърво, по тази и онази история за въпросния човек, която е чул или прочел и т.н. Но ако искаме поне малко да придвижим демокрацията си напред, самите ние, избирателите, трябва да прочетем или препрочетем Конституцията, някои основни закони, да си припомним основните принципи, на които се гради държавата ни и държавността като цяло. И да направим сравнение. Сравнение с това, което ни предлагат партиите и коалиции като „материал“ за следващия парламент. Защото наистина, не ние сме „материал“, а те – политиците. Ние сме тези, които ще оформим начина, по който ще бъдем управлявани и това е всъщност най-важната мисъл, с която трябва да тръгнем към урните.