Носи първата европейска и световна титла на Варна
Определят го за най-силния човек в света по системата „Синклер”
Вдигането на тежести, един от типично мъжките спортове и донесъл най-много слава на България, навърши 70 години във Варна. По този повод поколения щангисти ще се съберат в петък вечерта в Спортпалас, за да отбележат юбилея.
Когато говорим за щангите в морската столица, най-големите му имена безспорно са Благой Благоев и Георги Тодоров. Със световните си и европейски титли при мъжете, и олимпийски медали те стоят най-високо във вечната ранглиста.
Любопитно е, че двамата са родени на една дата – 4 декември, като Георги е с четири години по-голям. Той и съпругата му са кръстници на сватбата на Благой.
Георги Тодоров е двукратен световен и трикратен европейски шампион в категория до 60 кг. Носител на сребърен олимпийски медал. Четири пъти втори в света, три пъти втори и един път трети в Европа. Има подобрени 8 световни рекорда и много повече европейски. Заслужил майстор на спорта и Почетен гражданин на Варна.
В ексклузивно интервю за „Народно дело Седмицата” 65-годишният Тодоров се връща назад във времето и разказва за съперничеството си на подиума с Николай Колесников, кой му е попречил да стане олимпийски шампион, и как музей във Варна му отмъкнал медалите.
- Г-н Тодоров, вие или Благой Благоев сте №1 в историята на варненските щанги?
- Благой е с едно стъпало по-нагоре, защото е с една световна и една европейска титла повече и всичките ги е постигнал като състезател на варненския клуб. Има и 37 подобрени световни и олимпийски рекорди. Но аз пък съм Гагарин на щангите във Варна, тъй като с екипа на варненски клуб нося първата европейска и световна титла на града.
- Вие сте роден и израснал в Белоградец. Как дойдохте във Варна?
- След като завърших осми клас, дойдох във Варна, за да си подам документите в Техникума по корабостроене. Когато вървях обаче към плажа, видях Техникума по икономика и се рекох: „Ако загубя сега край морето документите, защо да бия път после до Корабостроителния.” И ги подадох в Икономическия. Като се върнах у дома, татко ме попита: Ще ставаш ли, моряк?. Отговорих „да”, но по-късно го излъгах, че са ме приели само в Икономическия.
- Кой ви направи щангист?
- В Икономическия техникум беше детско-юношеската школа с шеф Михаил Желябов, бившият футболен съдия. Треньорът по вдигане на тежести Илия Бабачев често идваше в школата за купони и да дава отчети, и ме е забелязал на двора в часовете по физическо. Аз играех баскетбол и въпреки ниския си ръст, имах постижение от 151 см на висок скок. Исках да започна да тренирам някакъв спорт – футбол или борба, но Бабачев каза: „Това е моят човек”. И така, през 1968 година се озовах в залата за вдигане на тежести под лятното кино „Ленин”. До 1974 година щангите бяха към ДФС „ЖСК-Спартак”, а след това минаха към ФСФД „Черно море”.
- Какво помните от първите си стъпки на подиума?
- Тежки тренировки. Сутрин учех, следобед тренирах или обратното. Трудно бе в залата, но и ни хранеха здраво. Имах купони за 300 лева на месец и се хранех в ресторанти – „Одесос” и „Рощок”. През зимата в залата ни бе много студено, тъй като нямаше отопление, и се е случвало, когато вдигам щангата с топли ръце, кожата ми да остава по студения метал. Въпреки това само след три месеца тренировки взех първия си златен медал за юноши младша възраст. В клуба си биех тези, които тренират от 4-5 години, биех на клякане и по-големите и по-тежките. Предвид това, на републикански първенства за юноши Бабачев ме пускаше в друга категория, за да не откажа мои съотборници, които тренират от по-дълго време.
- Кога спечелихте първия си медал на международния подиум?
- През май 1972 година станах втори на европейското за мъже в Констанца. Върнахме се с автобус във Варна, за да ме посрещнат в Икономическия, и веднага ме качиха на лагера в Белмекен, където се подготвяхме за Олимпиадата в Мюнхен. Пропуснах абитуриентската си, но за кратко ме върнаха със самолет във Варна, за да предам Олимпийския огън в Шумен, и отново обратно в Белмекен. В Мюнхен завърших осми, но по-късно след дисквалификация на иранец и друг азиатец заради допинг, бях класиран шести.
- Кои са най-приятните ви спомени с щангата?
- Като войник в ЦСКА през 1974 година станах за първи път европейски шампион във Верона и световен в Манила, Филипините. Същата година имахме голяма задръжка, уволниха ни чак на 3 декември и се завърнах във Варна. През 1975 година като състезател на ФСФД „Черно море” станах европейски и световен шампион в Москва. Втори такива титли за мен и първи за варненското вдигане на тежести. В руската столица поставих три световни рекорда и ме определиха за най-силния човек в света по системата „Синклер”.
През септември същата година на „Черноморска купа” във Варна поставих първия световен рекорд в зала „Конгресна” в Двореца на културата и спорта – 126,5 кг в изхвърлянето. Казаха, че ще ми направят плоча, подобно на тази на скачача Валерий Брумел на „Васил Левски” в София, но това не е станало и до ден-днешен.
- Защо през 1976 година се разминахте с олимпийското злато в Монреал?
- Заради зам.-шефа на ЦС на БСФС Христо Меранзов. Още преди Олимпиадата Иван Абаджиев бе казал, че ако има някой сигурен шампион, това е Георги Тодоров. „Трябва да си счупи крак или ръка, за да не е първи”, лаконичен бе Абаджията. Отидохме по-рано в Канада, за да се аклиматизираме, и Меранзов бе неотлъчно до нас още от първия ден. Всичко, което ставаше на тренировка, го докладваше на руснаците, тъй като беше техен агент. По-късно лично Колесников ми призна, че знаели какво се случва при нас с най-малките подробности. Този човек Меранзов, известен с това, че навремето е продавал купони в стола на ВИФ, ме караше да ставам по-лек и по-лек преди състезанието. Всеки ден ме качваше на кантара, докато не закова 57,5 кг. Така нямах необходимата сила и останах втори, с 2,5 кг по-малко в двубоя от шампиона Колесников. Ако бях вдигал на моите 59,7 или 59,8 кг, нямаше кой да ме спре.
- Също втори сте и на европейското във Варна през 1979-а, когато „Конгресна” се пука по шевовете?
- Имах контузия в кръста и не бе ясно дали ще участвам, но да вдигам във Варна, бе огромно предизвикателство. Травмата обаче си каза думата, и аз останах след Колесников. По-късно се оказа, че имам хронично приплъзване на диск на кръста. Завърших втори през ноември същата година на световното в Солун и това се оказа последният ми голям медал. След това се подготвях за Олимпийските игри в Москва, но контузията ме спря. Един ден отидох в магазина, наведох се да взема бурканче мляко и не можах да се изправя. Целият плувнах в пот. Една баба ме попита: ”Лошо ли ти стана, момче? Да извикаме линейка.” Събрах последни сили, изправих се и се прибрах с колата. Вечерта на тренировка при изтегляне на щанга над коляното сякаш сабя ме преряза отзад и ме разполови. Свлякох се над щангата и в онзи миг разбрах, че със спорта съм дотук. В Москва можех да осъществя мечтата си да съм първи на Олимпиада, но не било писано. Колесников ми каза, че ако съм бил участвал, щели да пуснат и него, но когато разбрали, че не съм в състава, руснаците пуснали Мазин, който стана шампион. За мен обаче е чест, че близо 10 години не излизах от тройката на Европа и света. Що се отнася до Колесников, колкото пъти той ме е бил, толкова пъти и аз съм го бил.
- Вярно ли е, че сте били трън в очите на Абаджиев, тъй като сте побеждавали двукратния олимпийски шампион Нураир Нурикян?
- Има нещо такова. Абаджиев бе открил Нурикян в Сливен и държеше на него. Аз обаче го биех и затова ми наредиха да свалям килограми и да вдигам до 56 кг през 1973-та, за да остане той сам до 60 кг. „Ако не се съгласиш, ще те унищожа”, постави ми ултиматум Абаджиев. Така за европейското в Мадрид се наложи да сваля повече от 6 кг за 3 дни и останах втори. Същото се повтори и на световното през есента в Хавана, където пак останах със сребро до 56 кг, след като свалях килограми.
Ядосах се и казах, че ако не ме върнат в моята категория – до 60 кг, се отказвам. Абаджиев склони и през 1974-та на европейското в Италия станах шампион. Грузинецът Дито Шанидзе бе втори, а Нурикян – трети. Тогава Шанидзе ми каза: „Вече мога да се откажа, щом не ме победи арменец.” И го направи. Същата есен спечелих и световната титла във Филипините, а Нурикян завърши отново трети.
- Г-н Тодоров, как се стигна до куриозната случка – медалите ви да бъдат отнети от музей?
- През 80-те години на миналия век приех отличията ми да бъдат показани на изложение в Градската художествена галерия във Варна. След като свърши изложението, отидох да си ги взема, но се оказа, че Археологическият музей ги е заприходил като негова собственост. Две години водих битка с Министерството на културата, що писма и преписки изписах… Сашо Диков и Стефан Янев помагаха с репортажи. Накрая ме извикаха в музея да си взема медалите и ги намерихме в кутия за обувки в кулата. За съжаление, липсваше първото ми златно отличие от световното в Манила.
- За финал. Какво ще пожелаете на варненските щанги за 70-годишния юбилей?
- Треньорите да имат късмет да привличат млади момчета и момичета. Защото колкото повече кадри имаме в залата, толкова повече се увеличават шансовете ни да правим щангисти и те да върнат международната слава на спорта ни във Варна. На Христо Христов, който се развива в правилната посока, пожелавам да покори световните, европейските и олимпийските върхове при мъжете. Такива перспективни щангисти като него трябва да са на държавна издръжка, за да мислят само за спорт и високи постижения. Както аз навремето, когато получавах олимпийска заплата.