Виолета Гурнакова
Група български полярници се завърнаха благополучно с испански кораб от Антарктида. В eкспедицията участваха изследователите Борис Станимиров, Николай Челиов, Никола Петков, Христо Михайловски, Людмила Филипова, варненката Изабела Шопова, която от години живее в Австралия, Христо Пимпирев, Стефан Велев, проф. Цанков, Цветелина Атанасова и Гери Георгиева.
Изабела Шопова е варненката, за която „Народно дело Седмицата“ писа преди време по повод бъдещото й участие в експедиция до Марс.
От години тя живее в Австралия и е известна с това, че се стяга за полет до Червената планета. Преди това обаче се подготвя с още екстремни преживявания. Така се е озовала и в експедицията с българи, които току-що се завърнаха от Антарктида.
Изабела е полуфиналист за проекта „Марс Арктик 365“, който ще прави едногодишен експеримент, симулиращ мисия до Марс, в специално построена за целта станция в канадския север, недалеч от Северния полюс.
Изабела е българска писателка, родом от Варна. Тя е автор на книгите „На изток – в Рая“, „На Запад от Рая“ и още заглавия, публикувани на български език. В момента е в Бризбейн, Австралия, където освен мечтите си за Космоса, не забравя и силните усещания. Скача с парашути, с бънджи, катери се по най-високите сгради и се гмурка на дъното на океана. Работи за австралийска газова компания, занимава се с администрация на инженерна база данни.
Нарича преживяното „подарък от Господ“
„Най-после у дома! След толкова дълго завръщане от Края на света пътуването до Марс не ме плаши вече. Няма с какво да ме изненада.“
Това са първите думи на Изабела след стъпването й на „нормална суша“.
„Животът на космически кораб няма да е много по-различен от живота на малък полярен кораб. А след многократното обличане на епичните „мустанги“ космическите скафандри всъщност започват да ми изглеждат удобни и дори елегантни някак. Поне със сигурност ще са ни по мярка.
Обратно в горещия влажен Бризбън Антарктика е вече само сън, от който съм успяла някак да направя снимки. И приятели.
Завиждам малко на другите антарктици, които се прибират с удовлетворението, че са си свършили работата. Моята едва сега започва. Всичко трябва да се осмисли и напише. И хем добре да се направи. Вече се питам дали да не взема да кандидатствам за още някоя антарктическа експедиция – така ще мога да отложа писането с още малко“, разказва тя.
Това не е първото й смело начинание
„Станах полуфиналист в проекта „Марс Арктик 365”, който предвижда да симулира марсианска мисия на канадски изолиран остров близо до Северния полюс. След като не стигнах до финалите, кандидатствах за антарктическа мисия и професор Пимпирев ми предложи да се присъединя към 24-ата българска антарктическа експедиция. Бях на българската база „Св. Климент Охридски“ на остров Ливингстън, Антарктика, за 22 дни през януари.
По време на престоя си там освен че събирах материал за книга за Антарктида, прекарах доста време с геолозите на базата и дори намерих три вкаменелости – два билимнита – вкаменелост на морско мекотело, и една фосилизирана клечка от времето, когато Антарктида не е била покрита с лед и на нея е процъфтявал живот. Те ще бъдат включени в геоложката експозиция на базата, за обучение на младите учени геолози.
Другото, с което много се гордея от престоя си на българската база, е възможността да се запозная, да общувам и да създам приятелства с изключителни хора. Антарктида е много сериозно сито и хората, които срещаш там, са стойностни.
Мечтите й не спират до тук
Сега кандидатствам за подобна възможност за посещение на австралийска антарктическа база. Иска ми се в книгата си да мога да покажа един малко по-глобален поглед върху Антарктида, проблемите й и хората, които работят там, а не да се фокусирам само върху българското присъствие и българската база. Мисля, че хората в България чуват доста за българските антарктици, но не достатъчно за постиженията и проблемите на другите участници в Антарктическия договор. Това създава една малко изкривена перспектива. Затова бих искала да се опитам да коригирам леко този тесен аспект, като разкажа на българския читател за австралийския подход и австралийските бази.
Как се издържа на арктически студ
Всъщност, противно на очакванията ми, условията за живот на българската база не са никак лоши. Не се различават особено от продължителен престой на високопланинска хижа, в която те е хванало лошо време заедно с 20-ина други планинари. Да, има ограничения и се налага да промениш ритъма си – защото не по всяко време има ток или вода, но случаите, в които не съм успявала да взема душ, бяха редки. Командирът на базата и хората, които се занимават с поддръжката, правят всичко по силите си да поддържат всичко в изправност и да гарантират добри условия на живот за всички. Аз дори се чувствах комфортно. През януари е най-топлото лято в Антарктида, и особено регионът на остров Ливингстън се слави като Банановия пояс на Антарктика, тъй като климатът там е по-мек. Което не значи, че не е неприятен – пословично променлив е и често има внезапни студени снежни бури.
Но като цяло температурите не бяха много ниски и с помощта на дизеловите генератори в жилищните помещения се поддържа много нормална температура за живот и работа. Имаше няколко студени дни и нощи, когато водата в тръбите замръзваше и нямахме вода в спалните помещения, но после времето се променя и се постопля отново. В крайна сметка, както казват руснаците: Няма студено време, има неподходящо облекло. Ако е добре екипиран и подготвен човекът, може да преживее в много тежки условия.“
Българските антарктици определено имат богат опит, невероятно добри професионалисти са и са се научили не само да преживяват, но и да осигуряват добри условия за живот и работа на учените на базата.
Въпреки предизвикателствата на климата, невероятната изолираност и отдалеченост на мястото и неизбежните ежедневни рискове.
В Антарктида няма дребнави хора
Това, което движи хората да правят неща не-еснафски, без перспектива за бърза печалба, без далавера някаква, е едно и също за всички човешки същества. И няма нищо общо с адреналина. Жаждата за познание и себеоткриване. Всеки го има в себе си, но обикновено под натиска на обществените нагласи избира да потиска гласа му. За мен, също като за Апсли Чери-Гарард, двигателят за подобно поведение е вътрешната непреодолима потребност не само да знам, да откривам, да доказвам на себе си, че мога, но също и да го правя в компанията на себеподобни. Антарктика е едно от тези места, където срещаш хора, които нямат дребното мислене на бакали. И дори само заради това си струва усилието. Такива приятели не се намират в кварталната кръчма, нито в магазина за маркови дрехи. За тях се налага понякога да прекосиш океани.
В интерес на истината, никой все още не ми е казал в лицето,че е глупост някаква и дори не ме е питал защо го правя. Не знам защо се шири идеята, че масово хората не одобряват или не разбират подобно поведение. Напротив, всички са много позитивни и получавам огромна морална подкрепа както от близките и приятелите, които си ме знаят какъв съм чешит, така и от непознати, хора които срещах случайно по пътя до и от Антарктида. Моят опит сочи, че всички всъщност биха искали и биха могли да го направят също, стига само да си позволят, да преодолеят вътрешните си задръжки. Не обществото и близките са тези, които ни спират да гоним шантавите си мечти. Ние самите и нашите страхове и съмнения сме си най-големият враг.
Сред ледниците разбираш смисъла на живота
Срещата лице в лице с неподправената, недокосната, чиста, дива природа е също уникална възможност за всяко човешко същество да осъзнае личната си отговорност за опазване на околната среда, за да съхраним тази красота за бъдещето. В Антарктида, където няма социални и културни феномени и конструкции като правителства, медии, общество, няма кого да виним, няма кого да ползваме за медиатор, няма посредници – оставаме сами лице в лице с планетата, природата, вечността – и става кристално ясно, че отговорността е наша, лична, на индивидуално ниво. Един от проблемите на Антарктида, според мен, е, че бидейки толкова далечна и недостъпна, управлявана от предимно бюрократичните структури на Антарктическия договор, оставя някакво усещане у огромната част от човечеството, което никога не е било там и не му е дори разрешено да ходи, че тя е нещо чуждо, нещо, което няма пряко отношение към делника и битието. Документалните филми и книгите с впечатленията на други хора също не помагат особено в този смисъл. Но когато си там в плът и кръв, изведнъж разбираш, че Антарктида е много важна и много голяма част от нашия свят, има важно място в нашия живот и бъдеще, тя е на всички, тя е и твоя.“
;н