В пъстрата мозайка на британската столица личат и варненски следи
Идеи и личности, родени тук, допринасят за английския стил и мода
Веселин Златков
Колко пъти сте си казвали, че вече ви е скучно в тази пуста Варна, че не ви се стои тук, че искате да си грабнете раницата, да се качите на някой самолет и просто да отлетите? Сигурно често. А колко пъти сте го правили? Вероятно доста по-рядко, отколкото ви се иска.
Уви, в днешно време за мнозина полетът от Варна за някоя далечна страна е по-често еднопосочен. Хората (не само младите, вече емигранти стават и много варненци с прошарени коси) просто тръгват нанякъде в търсене на по-добър или просто нормален живот. А кога ще се върнат… Може би за Коледа, ама дали ще е тази или след година, две, три – един Господ знае.
Моят билет е двупосочен, нискотарифен, купен преди месеци, когато цената на пътуването до Лондон е била просто смешна. Багажът ми е една малка раничка, пълна с няколко блузи и фотоапарат, а целта е да видя за няколко дена възможно най-много от този велик град. А понеже съм варненец и се гордея с това, тръгвам по варненските следи в столицата на Великобритания, този нов пъстър и шумен Вавилон, в който се преплитат култури, религии, националности и начинът на живот е такъв, какъвто си го избереш.
Мисия „Общност“
Че какви варненски следи могат да бъдат открити в Лондон, с какво нашият град присъства в пъстрата му мозайка? Може да ви се стори странно, но Варна е отбелязана на картата на столицата на Обединено кралство. На името на нашия морски град е кръстена улица в квартал Фулъм, а по данни от общината, ул. „Варна“ има и в Хемптън, друг лондонски квартал. Този любопитен факт беше публикуван неотдавна в Webcafe.bg, но първоизточникът идва от един интересен и много полезен блог – „Разходки из Лондон“. http://bulgariansinlondon.com/
Той е дело на двама българи – Бойко Боев и Десислава Дякова. Тяхната мисия е да покажат Лондон и неговите богатства и тайни на българите, независимо дали те са попаднали там като туристи или живеят в британската столица от години. Защото не е тайна, че има мнозина българи, за които познанството с този световен мегаполис се свежда до няколко маршрута, главно от работа до квартирата. Така те прекарват там години, без да опознаят историята, традициите му и цялото му разнообразие.
Бойко и Деси сами са открили и проучили историята на лондонската ул. „Варна“. Макар и да не са получили категоричен отговор защо тя е кръстена на нашата черноморска перла от местната власт, те са стигнали до обяснение. То е свързано с Кримската война от 1854 година, когато между 700 и 900 английски воини намират смъртта си във военната болница във Варна, покосени от холера. По този повод във Варна се издига т.нар. Английски паметник на бул. „Княз Борис I”. Болезненият спомен пък е увековечен с името на улиците във Фулъм и в Хемптън.
Срещаме се с Бойко Боев и останалите ентусиазирани да опознаят Лондон българи в може би най-автентичното време – настойчив дъжд, при който едва ли някой би тръгнал да обикаля улиците във Варна. Но понеже това е Англия, сякаш на никого не му прави впечатление. Групата се събира пред книжарница, в която са снимани емблематични сцени от филма „Нотинг Хил“ с Хю Гранд и Джулия Робъртс. Всъщност, мястото не е в този престижен квартал, а в съседния, наречен Холанд парк. Неусетно разказът на Бойко ни кара да погледнем с други очи на сградите, обитавани от знаменитости от ранга на семейство Бекъм, руски олигарси и т.н. Преминаваме през невероятна японска градина, която има своята любопитна и увлекателна история, насочваме се към къщата на Фреди Меркюри. Изобщо, интересни места да искаш…
„Разходки из Лондон“ и хората, които стоят зад сайта и инициативата вече две години, вършат наистина чудесна работа, за да отворят очите на нашенеца, който може да се почувства изолиран и отчужден в космополитната атмосфера на Лондон. Той създава усещането за общност, без което човек наистина може да се усети изгубен, а това би било кошмарно усещане.
Черно море, много е добре! (с оксфордски изговор)
Първото място, на което попаднах в Англия, всъщност не беше Лондон, а Оксфорд. От летище Лутън се отправих натам по покана на варненеца Мирослав Морски, познат у нас от групата „Джанго зе“. В прочутия университетски град същата вечер той свиреше с групата The Turbans („Тюрбаните“). Бандата е интернационална и постоянно мени състава си. Във въпросната вечер на сцената имаше българин, грък, евреин, германец и още хора, които може и да са англичани по паспорт, но по произход, самосъзнание и философия са истински граждани на света. Какво ги свързва? Естествено, универсалният език на музиката, ритмите от Балканите, Близкият изток, Средиземноморието, а може би донякъде и презрението към бездушните, компютъризирани и напудрени музикални „продукти“.
Популярни ли са тези виртуозни диваци? Отговорът на този въпрос е малко сложен. В определени среди те са истински идоли, убедих се с очите си. Показателно е обаче и друго – преди дни „Тюрбаните“ летяха до Дубай, за да поставят музикалния акцент в модното шоу не на кого да е, а на Стела Маккартни. Явно тяхното шарено и ярко присъствие, енергията им на сцената и нетипичната им музика карат и големите в шоу бизнеса да се заслушат и да ги потърсят.
Понеже Морски е основният певец в групата, доста от песните в репертоара им са си български. Докато слизах по стълбите на оксфордския клуб, отдолу се чуваше бесен рок вариант на песента за Петко войвода. „Тюрбаните“ просто загряват и нагласят звука. Малко след това всички са на сцената и се разпяват на няколко гласа с мощен припев „Ах, боли, боли!“
Морски ме представя на останалите музиканти, казва, че сме от един и същи град. Веднага следва въпрос: „О, Варна? Има ли къде да свирим следващото лято там, може би някъде край морето?“ Някои от музикантите всъщност вече са идвали и имат приятни спомени от българската морска столица. Идва им се пак, иска им се да свирят своите балкански парчета там, където ще бъде оценена не екзотиката им, а майсторското им изпълнение.
Междувременно групата е следвана на всяка крачка от снимачен екип, съставен от три момичета. Студентки са, снимат филм с учебна цел, което е напълно обяснимо за Оксфорд. Интервютата се снимат с впечатляваща техника и младежки размах, дори и когато музикантите се хранят.
Малко по-късно клубът е вече пълен с подпийнали млади (и не чак толкова млади) хора. „Петък и събота вечер в Англия е така. Да видиш по няколко залитащи пияни жени по улиците, е напълно обичайна гледка. Цяла седмица работят здраво и никой никъде не излиза, през уикендите обаче се отпускат колкото могат повече“, обяснява Морски. Концертът почва, пред сцената бързо започва буквално да ври и кипи от хора, които мятат крака и ръце. Опитват се да влязат в балканския ритъм, но невинаги успяват. Най-интересни са момичетата, които се опитват да правят разни чупки, но като не им е в кръвта, резултатът е по-скоро комичен, поне за човек, който е виждал „как се мятат“ девойките на Балканите.
Легендарната песен на Тодор Колев за Черно море е един от хитовете на „Тюрбаните“. От целия текст публиката навярно схваща само думите „транспорта“ и „паспорта“, но затова пък ги пее заедно с музикантите с пълно гърло. Неволно се сещам за сцената с театралното представление на хъшовете от „Немили-недраги“ на Вазов. Опитвам се да снимам, но това е доста трудно в люлеещата се тълпа, но пък в крайна сметка така кадрите предават по-точно атмосферата на нощен Оксфорд.
„Слънчоглед“ на английски се произнася на две части
Лондон винаги е бил модерно място, може би най-модерното на света. В различни периоди отделните му квартали преживяват възход или пък западат, обясняват ми хората, които ме запознават с този наистина разнолик град. Едно от местата, които си заслужава да отидеш в последно време, определено е Камдън таун. Някои го определят като хипстърски район, други го почитат като квартала на Ейми Уайнхаус, която има и паметник в цял ръст на пазара, на който се продават всевъзможни сувенири, антики, бижута, фланелки и какво ли още не.
Само като погледнеш фасадите на сградите, ти става ясно, че тук има сериозна художническа общност. Поддържането на шаренията сякаш е задължение, наложено като условие да живееш на това място. И никак не е странно да видиш Лудия шапкар и Белия заек да чакат Алиса за чаено парти на тротоара.
Точно в тази атмосфера се вписва следващата варненска спирка в маршрута – магазинът за художнически материали „Слънчоглед“. В него ни посреща собственичката Живка Панайотова, с която веднага си разменяме усмивки. Някак друго си е, като се срещнат познати варненски физиономии, макар че домът й вече е Лондон.
Тя признава, че работата е доста натоварена, особено в дните преди Коледа и на място, където декорацията изглежда като задължителна част от живота. Аз пък се дивя, че името на магазина си е запазено на български, макар и изписано на латиница. „Как звучи това, произнесено на английски?“, питам съвсем чистосърдечно. Отговора не бих могъл да го възпроизведа, колкото и да се мъча. Живка признава, че и на самите англичани им се налага да си поизкълчат езика и най-често го произнасят като две думи, разделяйки „слънчо“ и „глед“. „Те просто нямат толкова дълги думи в езика си“, усмихва си Живка и се връща към задачите си, които не са никак малко. А и важното е, че художниците влизат в това царство на материалите и пазаруват с удоволствие, което пък доказва, че една добра идея за съчетаване на артистичност и бизнес, родена във Варна, може да е успешна дори в Лондон.