Пламена Недялкова
Варненката Пламена Недялкова е един от многото български студенти в Европа. Завръщайки се от Германия, тя предостави на „Народно дело Седмицата“ един наистина красив текст, в който е събрала цялата емоция от новата си среща с родния си град, който очевидно много, много обича. Публикуваме нейното откровение, заедно с авторската й снимка, която може би го илюстрира най-добре.
Не сънувам, не мечтая, не разглеждам стари снимки – най-сетне отново дишам син варненски въздух (който така искам да бутилирам), стъпвам под варненско чисто небе (достатъчно ниско е, че можем да си шепнем), а слънцето е толкова солено, че би било престъпно, ако си помисля, че не съм си вкъщи.
Всяко завръщане във Варна е посвоему различно – през август те посрещат залези, през декември- морска сол на кубчета, през март… през март небето е раирано. Трафикът в облаците е толкова натоварен, че често за момент се чудя дали ще кацна на точния бряг. Да балансираш живота си между две реалности, да напасваш темпото между два различни сърдечни ритъма и да редуваш речна с морска вода, е болезнено. Казва ви го човек, на когото беше достатъчна точно една година, за да се умори да сменя летища, език и нюанс на въздуха. Или просто приемете, че ви говори един от онези камъни, дето си тежали на мястото.
Откакто заминах, за да следвам навън, секундите тук придобиха променливо времетраене. Варна диша с мъдрост, Варна диша бавно и величествено, сякаш държи в сините си ръце цялото време на света. Само дупките в тесните улички забързват часовника, за да те доставят навреме на морето. Но Варна е и сънено момиче, Варна няма време за губене и тича към мен задъхана, сякаш някой наистина брои колко точно секунди минаха, откакто отново стъпих на пясъка. Времевите амплитуди усещам най-силно рано сутрин или в късните часове на нощта – всяко събуждане на варненска географска ширина обещава безкрайност, а късно нощем морето тиктака отброяващо и ти става ясно, че остава едно отваряне на очи по-малко вкъщи.
И докато всички се надпреварват към терминала в посока заминаващи, аз си намирам оправдания още веднъж да стъпя боса по онова, което на запад има насмешлив речен еквивалент. Оставям следите си по един топъл, лъскав бряг, където сантименталното ми преди и преходното ми сега хармонично се сливат. Докато някой пресича граници, за да търси по-спокойно море и по-сигурна лодка, аз събирам в джобовете си парченца чезнеща пяна, дишам в синьо и си шепна с вълните, които говорят само на един език – на варненски. И наистина ми се иска да си бутилирам малко въздух и да го нося в джоба си. Ей така, за всеки случай – при нежелано излитане, при проблеми с дишането или просто когато стрелките горе в облаците сочат на запад. За да мога да чувам още море под себе си. Егоистично е, знам. Но само Варна разбира какво е да си млад и да обичаш сега-то да е синьо и солено.
Варна, върнах се. Наистина.