Мъжът няма на кого да предаде бъчварския занаят, тъй като младите се увличали по друго
Той е един от последните бъчвари във Варненския регион. Практикува занаята близо половин век, но въпреки че традициите на един от най-старите поминъци на българина вече не са същите, тръпката още го крепи.
Гостуваме на 68-годишния Пейо Димитров в дома му Долни чифлик, в който живее от 1978 година. По груби сметки тук той е направил над 2000 бурета и бъчви за 38 години. Работилницата му е впечатляваща, като две от машините са уникални –собственоръчно направени абрихт и фреза с три различни ножа на главата, позволяващи едновременно извършване на три операции.
В ексклузивно интервю за „Народно дело Седмицата” бай Пейо разказва как е станал бъчвар, кога е бил най-щастлив със своето призвание в живота и защо не вижда хора, на които да предаде занаята.
– Бай Пейо, как решихте да станете бъчвар?
– Стана по естествен път, тъй като баща ми се занимаваше с този занаят. Ние бяхме голямо семейство – трима братя и три сестри, но само аз проявих интерес към това, което прави татко. Първо му помагах и се учих на тънкостите, а от 1969 година започнах да работя сам.
– Как се справяхте?
– В първите години бях студент в София. Работех само лятото в родната ни къща в село Бърдарево. По 18 часа в деня бях в работилницата, но явно си струваше, защото изкарвах пари, с които след това живеех 9 месеца в София. Разбира, се получавах и стипендия.
– Какво каза баща Ви, когато видя, че го наследявате достойно?
– Приятно се изненада, че вече не му искам пари за следването и други разходи. Дори му оставях след лятото по 150-160 лева, за да плаща годишните данъци. По онова време прибягнах до една хитрост – работех на по-ниски цени, отколкото татко, което ми позволяваше да имам повече клиенти и съответно по-големи приходи.
– Колко бурета сте правили на ден и на година?
– Едно хубаво буре се прави за 5-6 часа. Отидат ли повече, значи не си струва трудът. Когато бях млад, годишно съм правил и над от 100 бурета.
– Кога беше най-силният ви период?
– През 70-те години на миналия век. Тогава не бе проблем да вземеш разрешително от горския, за да си насечеш дърва от гората и да се сдобиеш с материал. Клиенти идваха и със свои материали, оставаше аз само да ги бича и да ги подготвя за правене на бурета.
– От кое дърво става идеалното буре?
– От дъб с диаметър 30-40 см. Но едно, че вече почти ги няма в нашите гори, и второ, не е разрешено да отидеш и да сечеш, ако не си концесионер в гората. Иначе съм правил бурета и от акация, а черницата я избягвам, защото е с широки пори и ако съхраняваш ракия в подобно буре, тя се изпарява. Както се казва, черницата изпива ракията.
– Откъде си купувате материали сега?
– Преди месеци си взех от една варненска борса. Преди това се снабдих с такъв, след като почина мой колега и разпродаваха и оборудването му.
– Учили ли сте на занаята по-млади от Вас, за да бъде тази добра традиция запазена и продължена?
– Опитвал съм, но се получи. И по трима млади са идвали да ме гледат как правя бурета и да им обяснявам. Но стоят ден-два и си тръгват. То, като няма тръпка отвътре, по-добре да не се захващаш. Съжалявам само, че годините ми напредват, а останах единственият бъчвар във Варненския регион. Явно младите ги влекат други неща, което е отражение на новите технологии, компютрите и т.н.